Чувство за такт




Чувството за такт е комбинация от две неща – вродена чувствителност и усет към емоционалното състояние на другия. За разлика от чувствителността, която или я притежаваме или сме лишени от нея, усета се развива с годините. Развиваме го чрез житейския опит, който натрупваме, чрез новите запознанства, връзките ни с хората и най-вече чрез анализиране на себе си и останалите. Успешната комбинация между чувствителност и усет към другия води до точна преценка в начина по който реагираме (с изказвания и тъй нареченото общуване) на различни сигнали на нашия събеседник. За всички е ясно, че едно от най-важните неща за успешно и смислено съществуване е изкуството да общуваш. За него можем да поспорим дали е вродено или се придобива. Но едно е сигурно –чувството за такт в общуването е като танца между двама танцьори на танго. Ако и двамата са увладели танца добре, те не се настъпват и отстрани движенията им изглеждат хармонични и красиви. И обратното. Така е и при общуването. Важно е да знаем кога какво да кажем или да не кажем, да направим без да нараним или поставим другия в неудобно положение.
Забелязала съм, че много малко хора владеят изкуството да общуват цивилизовано, имат чувство за такт, което до голяма степен се дължи на възпитанието им, умеят да изслушват събеседника си, да не се съгласяват с него и в същото време да поддържат добрия тон и интригата на дискусията. Що се отнася до границата между такта и стадното чувство – тя е наистина тънка, тъй като въпросът не е да се съгласяваш с всичко и да бъркаш това с такт, а именно обратното - да не си съгласен, но да умееш тактично да изразиш мнението си, без по никакъв начин да осмееш или да накърниш опонента си.
Синоними на тактичен са: методичен, умел, сръчен, опитен, похватен, ловък, внимателен, умерен, предвидлив, уместен, целесъобразен, навременен, удобен, вежлив, деликатен, грижлив, подробен, предпазлив, разсъдлив, благоразумен, дипломатичен. Все прилагателни, които ни подсещат за добрите маниери и възпитание. Лесно е да ги спазваме на наша територия, тоест в родината или мястото където живеем. Проблемът възниква когато отидем на чуждо място, различно и дори екзотично за нас.Тогава нашето възпитание и чувство за такт може да не се вписват в тамошните разбирания за изисканост. Тогава всъщност се появяват така наречените „междукултурни различия”, които затрудняват общуването ни. Това рядко може да се случи между близки народи, защото колкото по-близки са границите, толкова по-близък е и манталитета.
Известният холандски учен Хеерт Хофстеде разработва методика, чрез която достига до пет измерения на националната култура. На базата на разработен въпросник е анкетирана определена извадка от населението на 50 страни и 3 региона. Използвайки статистически анализ, Хофстеде обобщава следните пет дименсии: властово разстояние, индивидуализъм/колективизъм, мъжественост/женственост, избягване на несигурността, дългосрочна/краткосрочна ориентация.
Под властово разстояние се разбира степента, в която членовете на институции и организации с по-малко власт, очакват и приемат неравното разпределение на властта. От проучените страни, тези с най-голямо властово разстояние са: Малайзия, Гватемала, Панама, Венецуела, Арабските държави, на 12-то място е бившата Югославия. Сред тези с най-малко властово разстояние са: Австрия, Израел, Дания, Нова Зеландия. България не попада в това изследване.
Измерението индивидуализъм – колективизъм, според Хофстеде, описва националните култури като съдържащи индивидуалистични или колективистични ценности. Индивидуализмът е характеристика на обществата, в които няма тесни връзки между индивидите; от всеки се очаква да се грижи за себе си и непосредственото си семейство. На противоположния полюс на скалата е разположен колективизмът, присъщ на обществата, в които от раждането си индивидът е интегриран в силни, споени вътрешни групи, които продължават да го защитават през целия му живот, в замяна на безпрекословна вярност. Резултатите от проведените от Хофстеде изследвания сочат, че страните с най-висока степен на индивидуализъм са САЩ, Австралия, Великобритания, Канада. Проявяващи силно колективистични нагласи са Венецуела, Гватемала, Еквадор. На базата на събрания за България емпиричен материал, екипът Ю. Генов - С. Карабельова констатират интересен културен феномен - Българите определено се възприемат като индивидуалисти и отдават значение по-скоро на индивидуалистичните ценности, което обаче в значителна степен се разминава с обичайното поведение. България попада в колективистичната част на континиума. Българинът се стреми към лична изява, но същевременно използва всяка възможност да се „скрие” в колектива, където да “размие” своята отговорност. Българинът е склонен “сам да си бъде шеф”, но предпочита друг да носи отговорност .
Измерението мъжественост – женственост разглежда тенденцията за разпределение на социалните роли по полов признак. Мъжествеността е характерна за общества, в които социалните полови роли са ясно разграничени (т.е. мъжете трябва да се налагат, да са съсредоточени върху материалния успех, а жените да бъдат скромни, нежни и загрижени за качеството на живота). Женствеността е характеристика на обществата, при които социополовите роли се застъпват, т.е. и мъжете, и жените трябва да са внимателни, нежни и загрижени за качеството на живота. Страните с мъжествена култура се стремят към общество на успеваемостта, докато женствените – към социалната държава. Според резултатите получени от изследването, проведено от екипа на доц. Давидков, България попада по средата на скалата, и не може да бъде изцяло отнесена нито към мъжествените култури, нито към женствените. Екипът Генов –Карабельова стига до извода, че изследваните у нас лица са с преобладаващи женски нагласи.
Последният критерии е този за избягването на несигурността. Това измерение установява степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от непознати или несигурни ситуации. По този критерий, България е по-близо до страните с по-висока степен на избягване на несигурността. Културите с висока степен на избягване на несигурността възприемат различното като опасно, докато за тези с ниска степен на избягване на риска, различното е забавно. За културите с по-високи стойности по този показател, са характерни повече стрес в работата, резистентност към промени, по-малко рискови начинания, ясна йерархична структура в организацията, спазвана от всички.
Мостът между националната култура и организационната култура са мисленето, поведението и ценностите на хората. Познаването на собственото различие в културно отношение осигурява възможността, да бъдат идентифицирани факторите, които спомагат или затрудняват общуването. Опознаването на собствената организационна култура и опознаването на други организационни култури на практика води до това – умението да работим заедно, т.е. как да свършим работата заедно.
След всички споменати междукултурни различия остава да отбележим, че понякога е много трудно да си тактичен на чужда територия. Разбиранията и ценосттите на народите понякога са толкова различни и дори съвсем противоположни, че е почти невъзможно да имаме уместно поведение. Но да оставим междукултурните взаимоотношения настрани и да се фокусираме върху междуличностните такива. На работното място, между приятели, на публични места или където и да било, е важно да притежаваме чувство за такт. То е комбинация между отлична обща култура, добро възпитание, но и още нещо, което го владеят само най-специалните хора. Ти такъв ли си?

Чувство за време



Времето е понятие, измислено от хората и всъщност не съществува. Деленето на дни, минути, секунди и прочее е създадено, за да улесни човешкото съществуване и да внесе ред и точност сред хората.Теоретично дори и дните и нощите не съществуват, защото ако пътуваме със самолет непрестанно, бихме могли да се намираме както в един постоянен ден, така и в нощ. На това място ще спомена и полярните дни и нощи на някои райони. Краткото слънцегреене в Скандинавските държави не пречи на режима на хората и на нормалното отмерване на дни и нощи.
Човечеството е изобретило часовника още в най-древни времена. Слънчевият часовник например, е часовник, който измерва времето по изменението на дължината на сянката на стрелката и движението ѝ по циферблата.Тези часовници се споменават дори в Библията. Те са познати на хората от древни времена.А часовникът, малкият преносим часовник, който днес всички ние смятаме за вещ, чието присъствие се разбира от само себе си, е бил изобретен през 1511 г. Изобретяването на часовника означавало, че ще е много по-лесно за хората да идват точно на срещите, което улеснило сферите на дейност от всякакъв вид. Максималната ефективност на работното място, независимо дали то е кантора, колеж или фабрика, зависи от синхронизираната дейност, а тя – много често от всеки, който носи часовник. Всъщност, трудно бихме си представили живота без часовници.
Забелязала съм, че има хора, които са с обърнат режим. Често те работят в нощни клубове, като бармани, танцьори, диджей, нощни охрани, дежурни и други. Тези хора живеят не когато грее слънцето, активната част от живота им е през времето, което наричаме нощ. Все пак, хората с така наречените сериозни професии се съобразяват с общоприетото време и то никога не им стига. Гонят го, опитват се да го надхитрят или да го оползотворят масимално добре.
Забелязала съм, че когато имам повече ангажименти разпределям времето си по-добре, а когато съм в период на почивка често се замотавам и не мога да се организирам за нищо. Напоследък се плаша от точността си, то не е лошо, но в повечето случай ми се налага да чакам, защото другите почти винаги закъсняват. Точността се дължи на добро възпитание, на чувство за време и на адекватност и присъствие.
Повечето невробиолози твърдят, че човек има силно заложено чувство за време и ако съумеем да го използваме правилно, то може да помогне при лечението на редица заболявания. Попаднах на няколко статии в които се говори за Дин Буономано и неговите колеги от университета на Калифорния в Лос Анжелис, които дават едно добро обяснение защо човек усеща хода на времето, дори когато няма пред себе си часовник.
Ако човек се лиши от ориентирите във времето (от съвременните часовници до природните - като движението на Слънцето например), той все пак ще може да фиксира хода на времето при това с доста голяма точност. Наистина, ако нямат часовник, някои хора грешат при определянето на интервал от 5 минути. Но загадката е не защо човек греши с няколко минути, а фактът, че човек “вътре в себе си” усеща неговия ход. До този момент в науката бяха изказани различни предположения за това: от сърцебиенето до “вграден часовников механизъм” в мозъка, който условно измерва времето и задава биологичния ритъм. Дин Буономано твърди, че функцията за усещане хода на времето е разпределена в целия мозък: “За нея няма някаква специфична област и тя работи доста своеобразно. Ако хвърлите камък в езеро, движението на водата ще бъде подпис, говорещ за времето на падането. Колкото по-далече отиват вълните, толкова повече време е минало”. Според учения, всеки външен сигнал, звук, светлина, сензорно усещане предизвиква реакции между клетките на мозъка. “Всяка реакция оставя подпис, който позволява по цялата мрежа от клетки да се кодира времето на дадено събитие”, уточнява той.
Освен това вътрешният часовник на човека се нагажда към промените в съответствие със сезона спрямо изгрева на слънцето. Изгревът е този, който регулира естествения ритъм на сън и бодърстване и през летните месеци. Резултатите от научно изследване показват, че преместването на часовника в лятното часово време пречи на естествената настройка на вътрешния часовник.
"Бяхме изненадани, но се оказа, че последиците са сериозни. Смяната от лятно на зимно часово време и обратно влияе върху естествените ритми в организма, въпреки че човек обикновено успява в рамките на няколко дни да се пригоди към промените", казват учените.
Така или иначе времето тече по един и същ начин, независимо как го усещаме. Десет минути са си десет минути. Някой може да ги усети като миг, друг като цяла вечност. Ако усещането ти за време обаче постоянно се мени, това означава, че не винаги си в него. Тоест, не винаги изживяваш момента пълноценно, не му се отдаваш до край, имаш скрупули или просто не си там. Ако не си във времето, то няма да те чака, няма и да се върне.Ако на рожденния ден на близък човек мислиш за свои проблеми, не се забавляваш и не си в ситуацията, то по-добре въобще да не присъстваш. Човек трябва добре да знае за какво е на този свят, какво всъщност прави в дадения момент и как да присъства във времето напълно и безкомпромисно. Ако пренебрегнеш тези истини, рискуваш да се объркаш, да си недоволен и сам да не можеш са се анализираш. А ако сме напълно отдадени на момента, на мястото и ситуацията, то и времето ще е с нас и винаги ще тече по един и същ начин. Всеки иска да бъде на точното място и в точното време, за да намери своето място и своето време.
Някой ще кажат, че е невъзможно винаги да усещаш времето по един и същ начин, но според мен е възможно. Защо ли докато чакаме някого, винаги се изнервяме и усещаме как времето почти е спряло. Ако в същия този момент се абстрахираме от чакането, приемем го за даденост и го оползотворим по-абстрактен начин, освен че ще спестим нерви, ще усетим и времето в нормалния му ход.
Попаднах на една интересна теория в сайт, предназначен предимно за мъже. В статията се разказва за Космоса и дали наистина там се старее по-бавно. В подкрепа на това твърдение, авторът е вмъкнал специалната теория на относителността. Примерът е следния: за всеки два часовника, които се движат един спрямо друг, е вярно, че ако сме в системата на единия, ще ни се струва, че другият върви по-бавно. Това е при условие, че двете точки се движат с еднаква скорост една спрямо друга по време на наблюдението – например ако едната е човек, застанал на Земята, а другата е човек, движещ се в Космоса с висока скорост. В този случай, за човека на Земята часовникът на другия в Космоса отмерва по-бавно времето. Но всичко е относително – реално времето и в двете системи си тече с обичайната скорост. Просто едното тече по-бавно спрямо другото.
Другият вид забавяне на времето е наречено „гравитационно забавяне”. За разлика от първото, то не е относително и не зависи от това къде се намираме. Затова, ако един човек с часовник стои на Земята, а друг човек с часовник е на върха на висока кула, и за двамата часовникът на Земята върви по-бавно.
Не съм голяма почитателка на фантастиката, така че ще се върна в нормалния живот и за финал ще махна всички „ако”-та, които затрудняват изследването на тази така или иначе трудна и необятна тема. Времето може да се разгледа от много страни, но това, което ни върши работа за да го разберем, е нашето си време - това „тук и сега”. За да сме пълноценно-присъстващи в него, трябва да го усетим, да сме част от него и да се чувстваме комфортно в него. Да не се опитваме да го прекрояваме и модифицираме по наш модел, а просто да сме на точното място по точното време и това да се усеща с всяка вибрация на тялото, във всяка прашинка наоколо. И най-важното –никога да не съжеляваме за изгубеното време - защото такова не съществува.

Keep smiling
или
Продължавай да се усмихваш
by
Карина Ивайлова Караньотова

Разхождайки се по софийските улици често срещам намусени, навъсени и наистина много кисели хора. Тези криви и нещастни физиономии ме провокираха да направя един експеримент - да се усмихвам на всеки срещнат. Исках да разбера какъв процент от хората ще ми отвърнат със същото, резултатът обаче беше плачевен. Минувачите които отговориха на моята усмивка бяха много малко, дори по-малко от половината. Тъжно, но факт - хората в България все по-малко се усмихват. Наистина е трудно да си засмян, крачейки в купища от боклуци, по мръсните и разбити софийски улици, с дребна сума в джоба.
Затова пък, положително настроените хора които срещнах бяха видимо по-успели, по-щастливи и дори по-красиви. Това твърдение отдавна е научно доказано и е актуална тема на редица документални филми, като например-Тайната и Великата тайна на водата. И в двата, идеята за положителната нагласа на човека и въздействието му, чрез нея на заобикалящия го свят, е разгледана доста обстойно.
Продължавам да говоря за усмивката, не само като за мимика на лицето, но и като за цялостно светоусещане - любов към живота,радост от малките неща, колкото и клиширано да звучи. Колкото повече се усмихваш, толкова по-положителен ще е животът ти. Като доказателство за това, ще дам пример с друг европейски град. Същият експеримент с усмихването на случайните минувачи из улиците направих и в Прага.Резултатът беше коренно различен от този по софийските улици, но и улиците им бяха различни-чисти,подредени и много красиви. Пражаните отвръщаха на усмивката ми в 80%.Дали това че хората в Прага са по-усмихнати е повлияло на заобикалящата ги среда, дали положителната настройка у хората наистина е ключ към по-красив, смислен и спокоен живот.
Нещо повече-по едно време се бях отплеснала нанякъде и явно бях заела намусена физионмия, тогава един човек ме стресна и извика:”SMILE!”. Естествено послушах го и веднага се захилих...
Усмивката е начин на живот, гледам да се усмихвам през цялото време, не успявам само когато спя или когато се замисля за нещо неприятно. Казвали са ми ,че имам хубава усмивка и трябва постоянно да ми е на лицето, защото го разкрасява. Затова когато се снимам също гледам да съм усмихната, така придавам настроение на снимката. На световните конкурси за красота, както и на престижните филмови или музикални награди всички са усмихнати. В България обаче и на събития и по клубовете и по списанията всички са приятно нацупени и намусени.Може би показват силиконовите си муцунки и се притесняват да не ги повредят. Но дали и мъжете имат силикон?
Независимо обаче дали сме в България, в Чехия, в Дубай или Зимбабве, животът ни със сигурност ще е по-лек и приятен ако се усмихваме. Преди няколко дена , например бях ужасно нервирана, заради поредния акт, който ми спретнаха едни не много усмихнати полицаи. Беше ми много кофти, но реших да забравя за случилото се , защото така или иначе нищо не можех да направя. Започнах да си мисля за хубавите неща които ми предстоят, за пътувания, слънце и нови запознаства.И когато отидох на лекции и срещнах колежките в коридора те ме попита каква е причината да съм толкова щастлива. А аз им разказах историята за акта и те останаха доста озадачени...
Понякога наистина е трудно да пренебрегнеш неприятните неща които ти се случват. С акта е лесно, но някой житейски трагедии са твърде тежки , за да подходим към тях с усмивка. Но все пак нищо не ни пречи да опитаме да сме по-усмихнати, да търсим хубавото и в най-лошите неща, да се усмихваме на живота, за да ни се усмихва и той на нас.
А аз ще продължа да се усмихвам на минувачите с надеждата броя на тези които ми отвръщат да се увеличи.

Усмихни се

от Дамян Атанасов


Човеко, в отчаяние недей изпада,
на тъгата недей се поддава.
Тя е зла прокоба,
на душата е подкова.
Изправи глава, очи вдигнии
сълзи не проливай ти.
Защо трябва в страдание да се обгръщаш,
а не красотата на света да прегръщаш?Хайде, усмихни се,
за нищо не грижи се.
Сега подавам ти ръка,
а ти свирни си с уста.
Възпей златиста есен
и запей щастлива песен.
Днес своя нов живот заживя
и като птица свободна полетя

Къде да отидем и какво да видим за 3 дни в Прага?

Първи ден
Ако имате само един ден в Прага (което е жалко, но ако няма какво да направите по въпроса, все пак и малко е нещо) Не съм сутрешен човек, затова маршрутът долу започва по-скор по обед, отколкот в ранна утрин. :-)
Преди всичко, заредете „батериите” си със вкусна закуска, но не прекалявайте, тъй като има опасност да неможете да направите и една стъпка. Започнете където започва Царския Път – пред Кметството и продължете както следва:
Улица Селетна: Прашна кула, Кметство, Староместки площад.Астрономически часовник и Църква на Дева Мария пред Тин.
Качете се на Кулата на Градския Съвет, на Орлой (Астрономическия часовник)
Следвайте Сребърната Линия към Карловия мост през тесните улички пълни със магазини за сувенири.
Ако наистина сте фен на кулите, качете се на Кулата на Моста в Стария Град и се насладете на хубавата гледка към Карловия мост и на бреговете на Вълтава
Изпитайте удоволствие от разходката по Карловия мост и погледнете Кулата на моста на Мала Страна.
В Мала Страна посетете катедралата Св. Николай, най-представителната за бароковия стил сграда в Прага, Църквата на Дева Мария Победителка, където е и Пражкия Малденец Исус.
Поспрете на улица Нерудова за някой апетитен чешки специалитет за обяд, придружен от вкусна чешка бира.
Продължете своят маршрут към Пражкия замък.

В двора на Пражкия замък вижте катедралата Св. Вит,базиликата Св. Георги и Златната Линия. В случай, че сте фен на галерии и музеи, посетете някои от изложбите в Замъка. Ако предпочитате да се наслаждавате на природата, насочете се към Лятната градина (отворена до 6ч. вечер). Разходете се из прекрасния парк, насладете се гледката към Мала Страна отляво, където се откроява куполът на Катедралата Св. Николай.
В случай че вече сте уморени и сте си запазили билети за театър или някой концерт, слезте по стълбите на Стария Замък, които ще ви изведат на станция Малостранска на метрото и трамвая, или пресечете моста пеши се върнете към хотела да се приготвите за вечерта. Отдясно е Карловия Мост, а на края на моста ще видите концертната зала Рудолфинум и най-стария университет в централна Европа – Карловския Университет.
Върнахте се обратно на площада на Стария Град.


Втори ден
Имайки предвид, че сте на почивка и вероятно сте останали будни до късно предишната вечер, предполагам че и втория ден от нашата разходка ще започне да речем към 10-11ч. Ето някои места, които не трябва да пропускате:
Започнете при Староместкият площад и посетете Еврейското Гробище.
След като посетите Еврейския Квартал, преминете отново през Площада на Стария Град и улица Celtna към Wenceslas Square (Vaclavske namesti). Следвайте знаците водещи към Вацлавски Намести и Националния Музей. В случай, че сте вече гладни, спрете за бира и обяд в някой от многото ресторанти из Стария Град.
Разходете се през Площад Wenceslas (Vaclavske namesti), господстван от внушителната гледка към основната сграда на Националния Музей.
От върха на площада Wenceslas вземете метрото за две спирки към Вишеград.
Вишеград – следвайте знаците които първо ще ви отведат към Ротондата Св. Мартин, после се разходете през стените на старите крепости, които ще ви изведат към Славянското гробище и Църквата Свети Петър и Павел. Отдясно на църквата има прекрасна гледка към Прага и наскоро отново отворилия врати за посещения ареал, откъдето можете да видите Libuse’s baths.
Спрете за по бира и мезе на бирената тераса на Вишеград.
Продължете по трамвайните релси към Karlovo Namesti, по пътя ще видите the Emauzy, а от Charles Square (Karlovo namesti) отидете към река Вълтава. Ще минете покрай Църквата на св. Св. Кирил и Методий и на брега на Вълтава ще видите Dancing House.
Вървете по брега на Вълтава и се насочете към Карловия Мост. Има чудесна гледка към Замъка и реката.
Вечерта може да избирате между концерт, вечеря във шикозен ресторант, посещение на някой бар, или просто разходка през добре осветения център на града.

http://www.prague.net/itineraries-in-prague
Трети ден
Продължаваме от там, докъдето стигнахме в края на втория ден.
Започнете при Националния Театър и прекосете Легионерския Мост към Ujezd
Спрете за минута при Мемориала на Жертвите на комунизма и отидете до фуникулера.
Качете се с фуникулера на Петрин Хълм, погледнете красивия парк: разходете се из градината на розите към Лабиринта от огледала (Bludiste). Разпуснете малко във стаята с огледала, гледайки смешните си отражения.
Изкачете се на Обсерваторията и се насладете на прекрасната гледка над Прага, с бреговете на Вълтава, Замъкът и Хрдчани, Мала Страна и Карловия Мост.
Разходете се до Пражкия Замък. По пътя ще минете покрай Страховския Манастир, и ще откриете живописната гледка към Петрин Парк и Стара Прага.
От Страховския Манастир, ще видите знаци упътващи ви към Мнанстира Лорета. Ако се интересувате от църкви в барок, си струва да го посетите. От там можете да се отправите към Пражкия Замък.
Ако вече сте изморени, можете да хванете трамвай обратно към центъра (спирка “Prazsky Hrad” anebo “Pohorelec”), ако ли не, продълйете по следния маршрут:
Спрете преди главния вход на Пражкия Замък и се насладете на още една прелестна гледка към Прага, този път от другата страна
Разходете се в двора на Пражкия Замък: Катедралата St. Vitus, Златната Линия, Лятната градина. Разходете се из градината, отляво се открива Мала Страна с червените си покриви и куполът на Катедралата на Свети Николай.
Слезте по стълбите на Пражкия Замък излизайки на улица Нерудова.
Следвайте знаците (или тълпата) към Карловия мост и завършете обиколката си с хубава вечеря в някой от многобройните барове и ресторанти в центъра. Малко по-скъпо ще ви излезе удоволствието да вечеряте на терасите срещу Астрономическия Часовник на Площада на Стария Град.

Средната картина

Посветено на Ники Мартинов


Средната картина е съвременно стихотворение, което повече от чудесно описва по-голямата част от днешното общество. С голяма точност и доза ирония, авторът разгръща тъжната картинка на съвременното поколение. В началото на творбата Александър Ангелов ни насочва към средната картина - тази която го тревожи, като изключва - успелите, интелигентните и забогатели младежи, както и бабите реститутки.

Искам да получа среден процент,
естетическия
най-масов коефициент!

Още тук става ясно, че стихотворението се заема с цветущо описание на масовата публика, масовия човек и неговите интереси. Авторът явно не е очарован от обичайния реализъм и е решил да ни предаде негативните си впечатления. Съвсем невинно той ни насочва към групата от хора, които описва, намеква ни за простотата им и ниският морал. Лебедите по таблите на креватите красноречиво говорят за кичозни люде, простреляните сърни, пък, са символ на кощунство и издевателство над природата, като кулминацията в абзаца са обезчестените и захвърлени моми. Те не знам точно на какво са символ, но със сигурност говорят за общество с нисък морал, неуважение към жените и чувствата им. Като една вметка тук, бих добавила, че много от тези моми, грубо наранени и подценени , намериха семейно щастие с чужденци. Явно на красавиците им е писнало да търпят българският и по-общо казано - балкански манталитет и са решили веднъж да се почувстват като принцеси.
Но, да се върнем на цветущия пейзаж от средната картина. Ковьорчетата с извезани сюжети са дълбоко скрити зад бюра и печки, за да се прикрие провинциалното потекло. Вместо тях на показ е благосъстоянието:

-по масите легиони от салфетки;
-във стъклен шкаф накъдрен порцелан;
-и боядисани на едро статуетки;

По всичко става ясно, че в тази картина кичът е качен на пиедестал. Кич, демонстрация на материални възможности и сериозен провинциален полъх. За това говорят гоблените, дипломите и позлатените рамки от варак. Върха на безпомощното съществуване на обществото, което е обект на изследване в творбата на Александър Ангелов са канарачетата и папагалите –отново символ на простотия, бездуховност и еснафлък. По-нататък описанието става по-конкретно и читателят добива много ясна предства за кои хора става въпрос. Многобройните пайети, дантели, ресни, както и аксесоарите - дрънкулки са типични за чалга прослойката. Още в по-горните редове правим асоциации за поп-фолк заведение заради многото салфетки, а пълните и празни гарафи допълват пейзажа. Впиянчените вдовици, както и глупавите такива са типичен пример от обществото на мутрите. Добре знаем, че в повечето случаи баровците с лъскавите лимузини са лесно забогатели с измами , далавери, насилие и мрачни сделки. Дотук добре, но прекалената показност на безмислените им милиони, коли, яхти и какво ли още не доведоха повечето такива индивиди до преждевременна смърт. Отмъщенията, завистта и поръчковите убийства бяха станали неразделна част от ежедневието на мутрите. Сега останаха вдовиците по кръчмите изпивайки света за да забравят униженията и мъката. А останалите тайничко им завиждат за наследствата-купчинки пари –намаляващи с всяка изпита бутилка и всеки нов парцал.
Но да се върнем на средната картина - все пак какво е един поп-фолк клуб без неговия оркестър?
-овчар със флейта;флейта без овчар;
-пастирка на овчарчето другар
Дали пастирката е някоя фолк певица или просто сервитьорка не става съвсем ясно, но разликата не е кой знае колко голяма. Авторът продължава упорито да критикува провинциалният пейзаж. Армаганът от Видин красноречиво говори за дребнавостта и селския произход на хората завладели България. Използвам думата завладели, защото следващият абзац говори за нещо масово и дори качено на пиедестал. Александър Ангелов, хем разочарован от действителността, хем уплашен да не стане неусетно част от нея, заявява, че такава ни е средната естетика. Тъжно, но факт. Остава само, тези които все още сме извън нея да се опитаме да направим нещо смислено за страната си. И колкото и клиширано да звучи да повдигнем по някакъв начин позамрелия български дух, но не с чалга, шампанско и сълзи, а с любов, изкуство, свежи идеи и духовна извисеност!

Нищо не обединява един народ така, както неговият фолклор. Живото доказателство за това е ансамбъла „Овчарска песен” към читалището „Св. Св. Кирил и Методий” в село Дорково. Фолклорният ансамбъл е основан през 1971г. Той се състои от оркестър, танцов състав, мъжка певческа група и женска певческа група, а инструментите, които използват са кавал, гайда, тъпан, тарамбука, тамбура.

Имах уникалната възможност да чуя и видя на живо изпълнение на самодейците. Освен с невероятното звучене ансамбъла ме очарова с красивите си носии, динамичното хоро на девойките и колективният дух на целия състав. След изпълненито им бях абсолютно сигурна, че множеството престижни награди от международни фестивали са напълно заслужени. Родопското село Дорково не би било същото без ансамбъл „Овчарска песен”, защото освен ,че повдигат духа на всички жители в селото и околностите, състава организира и международен фестивал за автентичен фолклор. Местните жители ми споделиха, че по време на фестивала селото им направо разцъфва, хора от цял свят се стичат да чуят автентичният български фолклор, а българите идват да чуят чуждите състави. Всички обаче остават запленени от китното селце и прелестната природа на Родопите.

За тези които още се чудят какво да правят на 14 февруари

Независимо дали сте почитател на Трифон Зарезан-празникът на виното или на Св. Валентин-празникън на влюбените, можете да измислите интересно мероприятие на този ден. Ето и няколко идеи от мен:

Ако сте фен на българската формация с уникален западен саунд-Гравити Ко- не пропускайте шоуто им посветено на любовтта- Gravity Co’s Show in the Night of Love. Събитието ще се състои в Сошал клуб на площад Славейков.

На 14 февруари има и няколко предложения за почитателите на театъра: Малък градски театър "Зад канала" предлагат тематичната постановка Валентинов ден, а театър "София" ще зарадва публиката си с постаноката от Уилям Шекспир- Ромео и Жулиета.

РОМЕО И ЖУЛИЕТА е драма, която прави констатацията, че любовта е смърт. Връзката на любовта със смъртта е тема, непрестанно измъчваща ония, които се вглеждат в дълбините на живота. На върха на екстаза си любовта е съприкосновение със смъртта. С любовта и смъртта е свързано най-голямото напрежение в човешкия живот, отхвърлянето на принудителната власт на всекидневието.

Освен това в месеца на влюбените Театър "София" предлага"Уикенд за двама" на специална цена.

Етно рок бандата- Балканджи пък, подготвя голям концерт навръх празника на любовта и виното - 14 февруари от 18 ч. в кино "Влайкова". Групата официално кани многобройните си почитатели и приятели да отпразнуват заедно излизането на новия им албум „Змей“.

Специален гост на празничната вечер ще бъде Гологан - група за етно рок поезия, в която американката Анжела Родел очарова публиката с умелите си вокали в стил българско народно пеене. В нея се подвизава и Петър Чухов, известен от Субдибула. В чест на Св. Трифон Зарезан, покровител на лозарите и винарите, всеки гост на събитието го очаква чаша червено вино и малък дар за спомен, издържан в оригинален „балканджийски“ стил. Седемте момчета и дамата от групата са предвидили и други изненади, които ще бъдат разкрити малко преди началото на самия концерт.Изпълнявайки най-хубавите си парчета на живо, групата обещава да превърне вечерта в едно специално преживяване за всички, които не могат да си представят света без обич.

Вечерта на така-нареченият Ден на Влюбените – Свети Валентин, ще се превърне в празник не само на всички влюбени и лозари, винари и кръчмари, но също така и на всички ценители на оригиналния и качествен пънк рок и сродните му стилове. Този празник ще се проведе под името St.VALENTINE RIOT и като специални гости на вечерта, за първи път в България ще свирят знаменитата американска банда NO USE FOR A NAME, както и официалният съпорт за европейското им турне Scheisse Minnelli от Германия. Освен тях на сцената на “парти-център 4-ти КМ”, ще се изявяват и още куп български банди: концерта ще бъде открит от младите пънк-рок надежди Rise Above и Perfect Skies, след тях ще продължат вече утвърдилите се мелодични герои Empty Face и ска-реге-рага-рок дружината La Muchedumbre, а непосредсвено преди гостите ще свирят хедлайнерите от българска страна A-moral и Crowfish.

Повече информация на: www.myspace.com/scheisseminnelli

Начало: 17:00 ч. (врати отворени в 16,30)Цена: 20 лв (предварителна продажба) / 25 лв. (на място в деня на фестивала)

Любителите на нощния живот, пък могат да си изберат някое от многото предложения за партита на столичните клубове. Гост в Ялта е любимеца Санди Ривера, а в Червило гостува Мартин Гарсия от Аржентина.

БРЕСТОВИЦА

място с богато културно наследство



История:

По предание Брестовица съществува отпреди 13 века. В землището на с. Брестовица са открити следи от праисторическо селище, обитавано през халколита. Намерени са каменни оброчни плочи с изображение на тракийския конник, сребърни монети и др.
Запазени са останки от манастира Св. Никола, строен през културния възход на България по време на Търновското царство. Той е опожарен при голямото помохамеданчване през 1666 г., но и до днес в Пловдивската митрополитска библиотека се съхранява ръкописно Четвероевангелие от в 17 век, Месецеслов с избрани тропари от 15 век и др. Тези ръкописни страници осветляват и потвърждават предположението, че в манастира Свети Никола са се трудили книгописци, в чиито сърца е горял огънят на великата любов към книгата, а Брестовица е излъчвала книжовна светлина в мрака на робството.
Името на селището е споменато за първи път в турски регистър от 1576 г., където е отбелязано с българското име Бирестувиче, а в по-късно време носи и турското име Дереджикьой.
В историческата литература с.Брестовица не се набива в очи. Обяснимо е. Историографите най-често са привличани от драматични сблъсъци, озарени от пожарища и обагряни в кръв. А Брестовица не е изпепелявана, брестовичани не са слагали глава на дръвник. Но в биографията на столетията, поколение след поколение, брестовичани са залагали всичко срещу всичко – живота срещу правото на народност, на вяра, на свобода и социална правда. С любородие, ученолюбие, бунтарство и трудолюбие Брестовица става твърдина българска пред опасното мохамеданско море, опираща до южната покрайнина на селото.
Зад нейните стени се приютяват онези, които не скланят глава пред османските поробители. Под стряхата на брестовишкото школо елинизмът никога не свива гнездо и учениците слушат уроците само по музиката на българското слово.
Брестовица спасява Левски при една голяма заплаха за живота му. В Априлското и Септемврийското въстания, когато българите слисват света със своята дързост, брестовичани са сред кипежа. През годините на “последния, решителен бой…” стратезите на революцията от София и Пловдив имат винаги в Брестовица база за укритие, материални средства и човешки сили, готови за действие.


Хората тук са живеели край големия римски път Виа Романа свързващ Рим с Константонопол. По този път са се движили войски, търговци, дипломатически мисии, духовници. В мирни години минаващите по пътя са били купувачи на вино, месо, хляб. Търговците са предлагали оръжия, украшения, инструменти срещу храна и вино, носели са със себе си дъха на далечни, богати, непознати земи. Изобилните монетни находки в землището на Брестовица, произхождащи от всички векове, сочени в западни и източни държави разкриват нишките на значителни търговски величини от древността до новите векове.

Стъпил на калдъръма на римския път, местният човек се е чувствал като част от големия живот на своето време. Ако не надалеч, поне до хилядолетния център на културата Филипополис е отивал, обменял, купувал, общувал, възприемал е знания и цивилизованост.
Брестовица е все по оста, очертана от малката безименна река – Дерето, разсичаща селото на две. Улиците се сплитат една в друга, зеленината на дворовете прелива в романтичен губер, покривите на къщите се катерят един над друг.

Любопитно:

Кулата в местността Бряновщица е централна част от чифлика на тъмръшкия властелин Ахмед ага, владеещ 18 села от територията на днешната община Родопи. Тя е свързана с историята на селото по време на турското робство. Това не е бил прост чифлик, а палат, летен дворец, крепост. Макар и изгорял, този дворец, с неговите зъбести стени, белите му комини, които още стърчат над развалините, високите стени, напъстрени с множество мазгали и чешмата която още тече, ясно свидетелствуват, че тук е царувало робство, че притежателят е бил силен.
Когато са разкопавали около крепостта са били открити стари тръби, по които е вървяла водата към чифлика.
Тази кула е била последната стражева кула между княжество България и Източна Румелия.
Легенда: С тази местност е свързана една легенда, за която казват обаче, че е било реална случка.
На Ахмед ага започнали масово да му измират овцете. Казали му, че може да спаси многобройното си стадо, само ако убие 5-6-годишно момче християнче, да го изгори и да смеси пепелта от тялото му с храната на овцете. Действително е взето такова момче – от Цалапишко. Въпреки извършената жестокост, овцете все пак измери. А от тази трагедия се е родила една много тежка, тъжна песен – Пиле пиле, черно пиле... Пее се за черното пиле, което всъщност е майката на момчето, която идва да го търси. Песента е толкова тежка, сложна и с такива извивки, че никой вече не се наема да я пее. До последно я е пяла една баба от Брестовица, която сега е на 90 години и не е на себе си.

Днес Брестовица е на път да се превърне в интересен туристически обект. Жителите там залагат на винения туризъм и на релакса.В китното селце има някоко винарски изби, като една от тях разполага и с луксозен хотел. Така че Брестовица e ,както място с богата история, така и приятно за почивка и глезотийки курортно селище.

Най-почитаният празник за брестовичани е 14 февруари- празникът на виното или по-точно Трифон Зарезан. Затова и жителите на селото имат специална програма на този ден:

9.30 - 10.30 часа - Празник на Брестовишките изби на площада в с. Брестовица;
10.30 часа - Празнично шествие към лозята
11.30часа - Тържествен водосвет и зарязване на лозята в местността „Бяло Поле” в с. Брестовица

Ако обичате приключенията-

научете нещо повече за:

ФОРТ БОЯР

По света има милиони любители на приключения, които мечтаят да попаднат на "Форт Бояр", но в непревземаема крепост се влиза само с покана. Тя трябва да бъде отправена от самия господар на Форта, Мосю Рошел. Принципът на подбор е прост: Мосю Рошел избира популярна личност от дадена страна и й дава възможност да събере отбор, с който да преодолее предизвикателствата на крепостта.




От България до Форт Бояр най-лесно се стига с около три вида транспорт – въздушен, наземен и морски. Форт Бояр се намира в Бискайския залив, в близост до град Ла Рошел. За почитателите на Дюма – баща това име е емблематично. Те вероятно си спомнят как тримата мускетари защитаваха крепостта от хугенотите, докато обядваха и си водеха тайни разговори. Само че, повечето неща в тази книга са измислица, с изключение на Кардинала, но за него ще стане дума малко по-късно.
Иначе Ла Рошел се намира на 480 км. от Париж. Но благодарение на високоскоростните железници TGV, до него се стига за по-малко от 3 часа. В Ла Рошел живеят двама българи, около 80 000 французи и малко англичани.

Площта на Бискайския залив е около 200 хиляди квадратни километра – почти двойно колкото България. Всъщност, когато посетите Франция, трябва да промените мащабите си на мислене, защото те са грубо казано около 10 към едно, спрямо българските.
Най-голямата дълбочина, измерена в залива е около 5100 м. В него се вливат реките Лоара и Гарона. Думата, която характеризира залива е буря. И то често. Друго характерно нещо за Бискайския залив е, че приливите там са с височина до 6,7 м. Горе-долу това се равнява на третия етаж в българските панелки. Основни пристанища - Бордо, Брест, Сан Себастиан, Билбао. Името му произхожда от баската провинция Биская.


Климатът в Ла Рошел е мек, въпреки, че се намира по-насевер от Стара Загора, да речем. Това се дължи на факта, че оттам минава Гълфстрийм.
На същата ширина се намира град Квебек и Монреал в Канада, където е доста по-хладно и хората избягват да ходят по къс ръкав и да карат колела.
В Ла Рошел най-голямата забележителност

са –кулите.Входът към старото пристанище бил отбраняван от две масивни кули от 14 век. Петстенната кула Сен Никола, по-голямата от двете е импозантно съоръжение с назъбени стени и централна кула. Отсрещната кула се нарича Тур де шане. Наричали са я така, защото през нощта са слагали тежка верига между кулите, за да затвори пристанището. През 15 век е построена третата кула - the Tower de la Lanterne, има кръгла основа издигаща се на осемстенна спирала е построена като фар.

Само за любители на електронната музика

Близки срещи от трети вид!!

Свен Вeт се завръща в България

Mайсторът на грамофоните Свен Вeт се завръща в България на 6 март. Гoтвеното от Метрополис грандиозно пaрти ще се проведе в столичната зала "Универсиада" и е част от световното турне на немския култов ди джей, който идва в София, за да представи най-новия си миксиран албум "Звукът на деветия сезон".
Последният двоен диск от легендарната клубна поредица заля световния музикален пазар в средата на миналия ноември и за пореден път демонстрира абсолютния талант на краля на "Амнезия" да впечатлява едновременно и критици и клабъри по цял свят. "The Sound ot the 9th Season" e истинско музикално пътешествие през пиковите звуци и мелодии на 2008 и ретроспекция на деветия, най-успешен досега сезон за агенцията му Cocoon в суперклуба "Amnesia" в Ибиса. Свен Вет и екипът му (Ричи Хотин, Рикардо Вилалобос, Лучано, Магда, Трой Пиърс) бяха избрали темата Disco Invaders за култовите си вечери в Amnesia през този сезон и много бързо убедиха всички, че космическата им концепция е абсолютно сериозна.
Магнетичният техно гуру и антуражът му буквално превзеха известния с комерсиалността си Иберийски остров, измествайки традиционния балеарски звук с много по-модерния микс от техно хаус и електроминимъл и дадоха тотално нов заряд на вечерите си в Ибиса (Диско Пришълците заслужено грабнаха за пореден път наградата за най-добра клубна вечер на острова). Турът "The Sound of The 9th Season", включващ 35 дати, стартира официално на 26-ти януари в клуб Zouk в Сингапур и завършва със специално Cocoon парти в Австрия на 30 май. Билети за партито в София на 6 март могат да бъдат намерени в мрежите на Ticketstream и Еventim, както и на касата на НДК. Първите 200 промо билета са на цена от 20 лв. билетите в предпродажба - 25 лв, а в самата вечер 30 лв.Свен Вeт се завръща в България 12 януари 2009

Посетете Боянската църква

Ако сте решили да се разходите в подножието на Витоша задължително трябва да посетите Боянската църква.Тя е включена в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Черквата е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.

Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша. Тя е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО под № 42. Филиал е на Националния исторически музей от 2003 г.
Църквата е един от малкото цялостно съхранени средновековни паметници, достигнали до наши дни, свидетелстващи за значимия принос на българското монументално изобразително изкуство от този период в европейското културно пространство.
През средните векове - периода на І Българско царство, в района на Средец е имало 35 крепости и селища. Защитената област, разпростираща се върху северните и западни укрепени склонове на Витоша, е включвала две основни крепости - Средец и Перник. Между тях е имало връзка, минаваща през Момина скала, която е била основна част от Боянската крепост. Средец е бил главен център на важна военна и административна област и е имал съществено комуникативно значение. Около града, разположен в полето, е имало три концентрични пръстена от крепостни стени. Първият от тях е включвал укрепленията по склоновете на Витоша. Една от тези крепости е била Бояна.
Оскъдните археологични данни не дават възможност за възстановяване на схемата на крепостта. Останките показват, че Боянската църква е била разположена в рамките на укрепено селище, което е осъществявало връзката между Средец, Перник и други укрепления наоколо и е охранявало пътя между склоновете на Витоша и Люлин, който е южният подход към Софийското поле. Тази църква е единственото оцеляла до наши дни част от Боянската крепост.
Архитектура
Комплексът се състои от три последователно изградени части, като най-старата църква - източната, е строена през Х и ХI в. Пристроената към нея през ХІІІ в. двуетажна църква в архитектурно отношение е великолепно свързана с първата. Третата част е изградена през ХІV в. от камък и стои твърде чуждо към другите две. Истинска ценност за българското културно наследство са световно известните стенописи на Боянската църква, доказателство за достиженията на българската иконописна школа от Средновековието. Те са изработени през 1259 г. по поръка на севастократор Калоян.
Най-старата част - източната датира от времето на Боянската крепост. Тя е малка, почти кубична, кръстокуполна църква. Изградена е от тухли. В план представя равнораменен вписан кръст. Куполът й стъпва върху четири арки на кръстните рамене. Абсидата има полукръгла форма и един прозорец.
Втората част е двуетажна сграда, долепена до западната фасада на старата църква. Според запазения надпис върху северната страна на долния етаж църквата е съградена и изографисана със средства на севастократор Калоян и жена му Десислава през 1259 година (тогава е изписана отново и старата част на църквата). При градежа са използувани тухли и камък. Представя семейна църква - гробница, като е свързана архитектонично и стилово със старата сграда. Приземието, посветено на св. Никола е сводесто, правоъгълно и служи за притвор на старата църква, a етажът над него е кръстокуполен параклис, посветен на св. Пантелеймон.
Третата, най-западната част, късна пристройка от 1882 г., представлява двуетажен притвор и няма художествена стойност.

Стенописи
Значението на Боянската църква като паметник на културата се дължи преди всичко на изключителните стенописи. От стенописите на първата църква е запазено малко, при изграждането на втората, двете свързани постройки са били изцяло изписани. Името на художника не е известно – наричан е просто Боянския майстор. Образите са реалистични и жизнени. Във втората църква са изписани образите на Христос, на традиционните библейски и евангелски сцени, фигури на светци. Има портрети на севастократорската и царската двойки и те са представени в цял ръст. Портретите на Калоян и жена му Десислава са най-старите рисувани от натура портрети в българската живопис. Те са облечени в тържествени облекла, лицето на Калоян е изтънчено и благородно, а Десислава се смята за най красивия женски образ от епохата. Калоян поднася модел на църквата към изписания до него Свети Никола, комуто тя е посветена. Параклисът на втория етаж е посветен на Свети Панталеймон. Цар Константин и царица Ирина са с корони и златовезани дрехи. Царят държи в ръцете си златен скиптър.
Боянските стенописи от 1259 г. Са с високи художествени качества и неоспорим принос в европейската художествена култура. Те имат не само художествена, но и историческа и документална стойност.

Стенописите в църквата са от различни периоди: 11-12 в., 1259 г. (най-ценните), 14. в., 16-17 в. и 1882 г. Изключителни художествени достойнства имат световно известните стенописи (240 изображения - втори живописен слой над оригиналния) от 1259 г. на т. нар. Боянски майстор и неговата група средновековни художници, сред тях се знае името на Димитрий зограф, които се причисляват от изкуствоведите към Търновската живописна школа.
С оглед на безопасността на стенописите, в Боянската църква могат да влязат едновременно само 10 души, като 2 от тях са служители на музея. Климатичната инсталация е ограничена само до 10 души. Но то всъщтост повече не могат и да влязат, без да се допрат до някой от безценните стенописи.
През 1979г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Луксор, Египет, Боянска църква е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.

by Николай Диновски

БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР

текст: Богомил Гудев

Във ранната утрин пропява камбана

и буди старите спомени.

Имало майстор във Бояна,

имало майстор на икони -

прости икони, тихи и бедни, ликове бледи,

родени в легендите.
Сред тези ликове добри

на хора някога живяли

съзреш ли тихо да гори

пламъче бяло - там се поспри.
И хората бавно прииждали в храма,

глави пред него навеждали.

Имало майстор във Бояна,

имало майстор на икони -

прости икони, тихи и бедни,

ликове бледи, родени в легендите.
Сред тези ликове добри

на хора някога живяли

съзреш ли тихо да гори

пламъче бяло - там се поспри.
Тоз пламък сенките плете

и древна истина разкрива:

в добрите майчини ръце дете заспива.

Адрес: кв. Бояна, ул. “Боянско езеро” № 3Работно време: 9.00 - 17.00 ч.; почивен ден понеделник

"Какво и как искам да чета през 21 век"



Определено смятам да наблегна повече на четенето през идните години на нашия век, защото напоследък това което чета е свързано главно със заданията ми в университета или със сценариите които уча в работата.
В това динамично време рядко ни остават свободни минути за традиционно четене-такова каквото го познават родителите ни и прародителите ни. За тях четенето е било наслада, удоволствие, опознаване на литературни стилове. Днешното поколение обaче би определилo четенето като задължение, губене на време или просто ограмотяване. Ако ми потрябва дадена информация несъмнено ще се обърна за съвет към негово величество – Гугъл. Така ще постъпят и около 90 процента от младежите в България, а може би и в всички останали развити страни. За добро или за лошо това е факт, факт е и че библиотеките седят празни. Затова и учените измислят всевъзможни заместители на книгата. Едно от най-новите такива творения е електронната книга. Тя е устройство, с помощта на което можем да четем книги в електронен формат. Можем да заредим в нея любимите си романи, да ги носим със себе си и да ги четем, където си пожелаем. Например на опашката, в автобуса и винаги, когато не искаме да губим времето си напразно. Вече съществуват безбройни електронни библиотеки, където могат да се свалят огромно количество разнообразни книги. Самите устройства, макар и не големи, са много удобни, защото са създадени специално за четене на книги и притежават всички необходими функции за това. Дотук добре, но може ли тази електронна книга да замени усещането от истинската книга? Това лято прочетох „Биографията на Чехов” написана безкрайно увлекатено от Анри Троя, носех книгата в плажната чанта, закопавах я в пясъка и отвреме на време даже я поливах с плажно мляко. Ако това беше електронна книга отдавна да се е развалила. Представете си освен телефон, фотоапарат, лап-топ и камера към колекцията от техника да прибавим и електронна книга. Аз лично предпочитам традиционната, допада ми прелистването, отбелязването и това че не можеш да смениш шрифта.
"...печатната книга, въпреки че е първата масова медия, ще принадлежи все повече на културните елити, ще се превръща в знак за духовно благосъстояние. И така социализацията й през новото столетие, макар и отдалеч, ще напомня времето преди Гутенберг – на ръкописните книги-фетиши.Разстоянието между четящия и нечетящия човек?- Една седемнадесета от милиметъра – колкото дебелината на напечатания лист хартия. Проблемът е, че тя е напълно достатъчна, за да предпази нечетящия от четящия човек, но не и обратното." Това е мнението на Г.Лозанов в "Голямото четене" и аз напълно го споделям.
Най-важното все пак е какво четем, а не как го четем. Текстовете с висoка литературна стойност си отават такива и на монитора на компютъра и на екрана на електронната книга. Когато имам свободно време и разбира се желание да прочета нещо стойностно се обръщам за съвет към майка ми. Тя е прочела страшно много книги и винаги ми дава най-адекватните съвети за това какво да чета. Може да си прочел много като количество, но само сапунени романи –равностойни на сериалите по телевизията. Така че трябва да обърнем голямо внимание на подбора на книгите които четем или смятаме да прочетем. Естествено има класики, които всеки уважаващ се човек би следвало да прочете, като например :”Война и мир” на Толстой, „Евгений Онегин „ на Пушкин, „Тартюф” на Молиер и други.
Според Исак Бабел:
"През живота си човек е достатъчно да прочете 8 книги. Но докато разбере кои са тези 8, трябва да прочете 10 000"
Така стигаме и до оригиналния проект „Голямото четене”, който има за цел да помогне на четящите и също и на нечетящите при избора на книги.Класацията ще определи първите 100 книги, събрали най-много гласове.В хода на кампанията, която ще бъде съпътствана от богата и авангардна телевизионна програма, заглавията ще намаляват - до Големия финал на 15 март 2009 година, когато на върха ще се класира само победителят, романът-фаворит на българите.Без ограничения, Вие можете да гласувате за всяка книга от световната литература, при едно-единствено условие - книгата да е роман в проза. Екипът на Българската национална телевизия вярва, че “Голямото четене” ще бъде интересно и запомнящо се преживяване за всички българи - няколко месеца, в които няма да скучаем; приятно място за четящите, заради любимите им текстове и за нечетящите, заради всичко, което ще узнаят за първи път; за професионалистите , заради любопитството им към всеки друг със същото живеене чрез текста и за аматьорите, заради чистата любов към книгата; за пристрастените, заради самата страст и за безразличните, заради липсата на страст в живота им; за ценителите, заради стойността на писаното слово и за отрицателите, заради възможността отново да отричат.Победителите, обаче, ще са само двама – хубавият роман и нашата любов към него.
Така че през 21 век четенето отново ще бъде издигнато на пиадестал, четящите ще станат мнозинство, а хубавите романи няма да са рядкост.Искренно се надявам наистина да стане така, като обещавам на себе си да чета повече и все стойностна литература. Нещо повече-пожелавам си четенето да се превърне в мое хоби и да науча много нови и полезни неща от книгите.

Дехуманизация на изкуството

Ортега-и-Гасет

Естетически есета

Книгата „Естетически есета” е съставена от Исак Паси през 1984г., в нея са избрани само двайсет, сравнително кратки есета, от публицистичното творчество на испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет. Съставителят на книгата е представил онези есета, които са му се сторили най-скандални, провокативни и различни, есетата- показващи възгледите на Ортега за красотата, за изкуството и най-вече за мястото на изкуството в цялостния социален живот. И макар ,написани преди близо 100 години, естетическите есета на Орега-иГасет звучат ужасно актуално и в наши дни, именно заради това се спрях на тази книга.А конкретната глава „Дехуманизация на изкуството” избрах, защото уникалния начин по който е представено изкуството там ,ме кара да потръпвам, да се замислям и само да се възхищавам на гениалността на автора.
Главната идея на Ортега е да убеди своите читатели, че в изкуството не би трябвало да има човешка намеса. Всякакъв вид чувства са забранени, за Ортега изкуството трябва да е „ярка светлина” и „озарение за интелекта” , а не някоя сладникава мелодрама. Авторът се изказва доста смело, като нарича цялата музика от Бетховен до Вагнер- мелодрама. Хосе Ортега отрича музиката на Вагнер, защото чрез нея ,композиторът е изразил лични чувства, а както вече споменах при истинското изкуство, всичко човешко е забранено! Според Ортега, Вагнер е вплел в „Тристан и Изолда” своето прелюбодействие с Матилде В., като така ,по нечестен начин ,се е възползвал от благородната слабост на човека да се оставя да бъде заразен от радостите и мъките на ближния си. Друго определенение ,което авторът използва за музиката на Вагнер е, че ”...композиторът е изграждал големи постройки от звуци върху собствената си автобиография...” За да потвърди тови си изказване,Ортега се опира на цитат на Ницше, който гласи: „В музиката, страстите се наслаждават на самите себе си!” Или казано от Ортега: „Единственият начин да се предизвика естетическо удоволствие е бил заразяването.” За съжаление обаче, това заразяване не е от духовно естество, а е чисто и просто механична реакция на човека, подобна на настръхването. Естетически погледнати плачът и смехът са измама, според автора красотата поражда само усмивка или меланхолия и по-добре е ако не присъстват. В подкрепа на написаното Ортега отново си послужва с цитат на известен философ от миналото, помощникът този път е Маларме, който казва „ Съвършенството винаги и излъчва студенина.”
Ортега-и-Гасет е убеден че изкуството не трябва да бъде за масата, а тъкмо обратното, според автора изкуството трябва да е елитарно, да го разбира само най-духовно извисената част от обществото. За него всяко нещо което се стреми да бъде духовно, а не меланхолично, трябва да притежава характер на осъзнато разумно и мотивирано. За пример тук е посочена неоправданата и шумна веселост на пияния. Това е неразумна и сляпа наслада, за разлика от осъзнатото задоволство на спечелилия на лотария. Късметлията се радва на нещо определено, неговата радост е зряща и черпи живот от своята мотивация. Чрез тези расъждения авторът се опитва да докаже, че красотата на музиката няма нищо общо с романтичната разнеженост.Че вместо човек да се наслаждава на художествения обект,той се наслаждава на самия себе си, творбата е само причината, алкохолът на неговото удоволствие. С тези си смели разсъждения авторът обяснява, че за да се види едно изкуство е необходимо разтояние.
Ортега напълно подкрепя съвремения човек и това ,че при него се надига отвръщение към човешкото в изкуството. Тук тезите които защитава автора са много смели и интересни. Той дори с и задава въпроса „Дали е отвръщение към човешкото, към действителността, към живота, или е по-скоро тъкмо обратното: преклонение пред живота и погнуса, предизвикана от това, че го виждаме смесен с изкуството, с нещо толкова второстепенно, каквото е изкуството?’ Объркващо е, нали? Как можем да наричаме изкуството второстепенна функция, божественото изкуство,слава за цивилизацията....
След многобройните критики отправени към изкуството ,естествено идва ред и на тези, на които Хосе Ортега-и-Гасет се възхищава, първия споменат е Дебюси. Той се харесва на автора, защото е успял да изтръгне от музиката личните чувства. И въпреки че още при Вагнер, човешкият глас престава да бъде протагосист и е заместен от оркестъра, това не е достатъчно. Лигавата и мелодраматична музика на Вагнер не може и да се сравнява с гениалната, сложна и завладяваща музика на Дебюси. Вече без да се опияняваме или да плачем, можем да слушаме музиката спокойно.
Лично аз аъм закърмена с класичеака музика, моята покойна баба- Славка Славова, винаги купуваше абонамент за зала „България” , за кончертите на българскта филхармония. Още тогава, като съвсем малка успявах да открия разликата между сълзливата и мелодраматична музика на Моцарт и уникалното звучене на Малер. Винаги музиката на Малер ми е въздействала по по-осбен начин, усещах ясното послание на музиката, нейната организираност и дълбочина. И както казва Ортега това е новата епоха в музикалното изкуство.Тези негови твърдения звучат толкова актуално и днес, нима ужасната чалга превзела с гръм и трясък страната ни не е музика подчинена само и единствено на най-нисшите чувства на човек, на страстите и емоциите ,и разбира се алкохола. Младите хора в България са се оставили да бъдат манипулирани с тази , пошла и арогантна субкултура, сякаш от десетилетия, ние българите не сме сътворили нищо стойностно, или дори да сме, всичко такова потъва в невидение, защото просто няма кой да го оцени.И това е тъжно. Лично аз съм фен на хаус течението, защото в тази музика се усеща разитие, някой не могат да я разберат, например баба ми, която е пианистка,тя чува от хауса само тропане и бумтене и винаги ме моли да го намаля, но за мен тази музика е изключително интересна и провокативна, в нея откривам послание, някои диджеи дори миксират класическа музика с много цигулки, пиано и саксофони. Естествено не мога да нерека тази музика изкуство, но със сигурност е най-креативната и стойностна, която може да се чуе в днешното време, поне според мен. Но да се върнем към дехуманизация на изкуството и Ортега-и-Гасет.
Този път авторът задълбочава разсъжденията си, като обяснява,че винаги когато изкуството има общо с реалноста, то просто не става.Тук Ортега се пехвърля от музиката към поезията. За пример той дава Маларме, като основоположник на освободената от чувства поезия. Той сравнява творчеството му с полет. Друг автор цитиран от Ортега е Бодлер, за него казва ,че е успял да образува, около човешкото ядро, една блестяща фотосфера, съставена от най-фина материя. И въпреки да одобрява поезията му, Ортега отново критикува. „Но това сияние се е появявало съвсем случайно. Поетът винаги е искал да бъде човек.” Според испанския философ целта на поета трябва да бъде, да създаде един въображем континент, различен от реалното.Тоест: Живота е едно ,а поезията нещо съвсем друго. За пример , отново, дава гениалния Маларме, който е успял да заличи всякакъв отзвук на живота и е поднесъл неземни образи, пораждащи неземна наслада. Поезията трябва да разгръща въображението ти, всичко да е недоисказано, за да имаш повод да се замислиш и да донапишеш прочетеното. Ако в пезията на Маларме има „жена”, тя е „никоя жена”, ако удари някакъв час, „този час не е одбелязан на циферблата”. Така поетът ни освобождава от човешката ни обвивка.
През цялото време, авторът подкрепя младото изкуство, което се развива с шеметна бързина, той одобрява произведенията , при които източник е есетическата чувствителност. И е убеден, че въпреки многобройните направления, на които се е разбило модерното искуство, качествените школи успяват да се обединят, именно благодарение на тази нова естетическа чувствителност. За да докажа твърдението си, Ортега цитира Аристотел: „Още старият Аристотел отбелязва, че различните неща се различават по това, по което си приличат, тоест по общото в тях.” Още в началото на есето става ясно, че за да сравним една картина от 1860, с друга от нашето съвремие, е необходимо само да съпоствим предметите изобразени в двете картини. Веднага забелязваме, че художникът от 1860 се е старал да изобрази предметите максимално реални, докато при модерното изкуство, ни е трудно да разграничим , добре познатите ни -от ежедневието-предмети. Хосе Ортега-и-Гасет е краен във всяко свое изказване, той се възхищава на модерните творци, защото са си поставили дръзката цел да обезобразят действителността и да унищожат човешкия й облик. Тоест да я дехуманизират. Художникът от 1860 е твърде буквален и скучен, с неговата картина бихме могли да живеем, докато с нещата изобразени в модерната картина, е невъзможно да се живее. Там липсват мостовете и корабите, които биха ни пренесли в нашия привичен свят. Целта на съвремения художник е да накара човека, който съзерцава творбата му , да се опита да намери нова форма на контакт,съвсем различна от обичайната връзка с нещата. Налага се да измисляме и изобретяваме непознати действия, съответстващи на тези необичайни фигури. Така се пренасяме в един нов свят, лишен от чувства и страсти, този нов свят идва на мястото на естественият и поражда у човека на изкуството, когото носим в себе си, вторични чувства, които автора нарича: истинска есетическа наслада. Ортега се застрахова от чужди мнения, че лесно бихме могли да постигнем такъв резултат, ако пренебрегнем изцяло тези човешки форми, кото предварително пояснява, че това е неусъществимо. Защото изкуството, което той поставя на пиедестал ,е нечовешко не само защото не съдържа човешки неща, но и поради това, че то е акт на дехуманизация. Новото изкуство , както неколкократно споменах, има за цел да унищожи човешкия облик, но не трябва да се рисува нещо съвършено различно от човек. Както при поезията и тук всичко трябва да е недоизказано: ако има човек, той трябва най-малко да прилича на човек, ако има къща, тя трябва само да наподобява къща. Това вече е триумф над човешкото, това е една очевидна победа, която показва сразената жерва. Затова, за да се създаде нещо, което да не е копие на естесвеното, но въпреки това да притежава някаква реалност, се иска най-висша дарба. По-нататък авторът обобщава, че животът е жалък, ако в него не напира могъщо желание да рзшири границите си.
Някакси много ми допада теорията на Орега-и-Гасет, за мен изкуството трябва да бъде точно такова, каквото го описва авторът. Изкуството трябва да е на границата между човешкото и извънземното. То тябва да е елитарно и да не може да се оцени от всеки средностатистически гражданин. Само хората на изкуството , тези с усет към естетиката и унаикалността да могат да го разберат. Духовно извисен човек е този, който позволява на душата си да лети и да се храни с уникалните произведения на изкуството предоставени ни от истинските творци, от гениите, които създавайки своето изкуство, за миг са забравили , че са хора.

Пътуване в Старосел






Когато за сетен път обикаляме из чистите и спретнати алеи на Хисаря, няма как да не се сетим за стиховете на Вазов: „Отечество любезно, как хубаво си ти...” То, ако в момента четете от панелка в София или друг голям град, сигурно ще поспорите с нас, че Отечеството не е чак толкова любезно. Напротив - превърнало се е в нещо като бетонена посткомунистическа антиутопия.
От друга страна, и прилагателното "Любезно” също не носи онзи смисъл, който е влагал някога поета. Езикът, както знаем, се променя, в зависимост от социалните условия, в които живее човек. Например думата „воня”, с която характеризираме миризмата на сярата в минералната вода, някога е означавала „аромат”. А вижте сега какво са направили хората от нея.
Така, че, да забравим за суровата панелна действителност и за лингвистичните упражнения и просто да се помотаем из Хисаря. Едно от най-важните неща в Хисаря е водата. Тя се влияе от начина, по който й въздействате. С думи, музика или настроение. Влияе се дори от отношението, с което я пиете. Или от формата на съда, в който е била оставена. Най-добрата вода е тази, която още не е минала през тръбопроводи или бутилиращи машини. Най-добрата вода е тази, която се пие от извора. Тогава тя е чиста и девствена, опазена от влиянието на човека. Такава вода в приказките се нарича Жива вода. А в Хисаря просто си я пият.
Тук хората са родени сред добрата вода. Те винаги са пили от нея и друга вода не познават. Може би затова и самите те са се запазили ведри, чисти и спокойни хора. Такова е и усещането, когато се разхождате из града. Дори през зимата.
Колонадата в центъра на града е построена през 1960 г. и е точно копие на римска колонада. Чешмата се захранва с минерална вода от извор Момина сълза, който се намира на около сто метра по-надолу в парка. Върху свода над чешмата са изобразени осемте антични божества на здравето - Асклепий, Хигия, Телесфор и други, на които не им запомнихме имената, но били много почитани от древните хора.

Ако погледнете на запад от колонадата, ще видите кубетата на православния храм Св. Пантелеймон. Храмът е построен през 1889 г. През 2004 г. църквата е ремонтирана със средства на дарители и изписана наново отвън и отвътре.
Патронът на храма – Св. Пантелеймон е лечител от ранното християнство. Съвсем естествено е, че жителите на Хисаря го смятат за свой покровител.
Св. Великомъченик Пантелеймон е живял в Никомидия през III в. Син е на сенатор, учил медицина при най-известния за времето си лекар - Ефросин. След като приел християнското учение и се покръстил, Св. Пантелеймон получил дарбата на лечител и чудотворец. Убит е през 305 г. по времето на император Максимилиян. Светецът се почита като господар на силните порои и наводненията. Освен това, той помага на хората с болни очи.
Св. Пантелеймон е наричан още и Пантелей пътник. Но не защото е обичал да пътува, както си мислят хората, а защото на неговия ден, 27 юли, прелетните птици се събират на ята и политат на юг.
Когато попаднете в град с толкова много история, няма как да не се отбиете в Археологическия музей. В Хисаря той е основан от местния родолюбец и патриот генерал Тодор Марков. Музеят разполага с богата сбирка от археологически находки, отлично запазени образци от праисторическо време, тракийски и римски съдове. Освен това, тук можете да видите и как е изглеждал самият император Диоклециан. Златните, сребърни и бронзови монети допълват колекцията на музея.
А знаете ли какво са „лакримарии“? Това са глинени съдчета, в които по време на погребение опечалените близки събирали сълзите си и после ги поставяли в гробницата, заедно с други дарове. Това се правело, за да се засвидетелств обич и уважение към този, когото изпращат. Тези съдчета са малки, но носят много информация за бита и обичаите на древните хора.
И като заговорихме за древните, само на 20 километра от Хисаря можем да се върнем няколко хилядолетия назад във времето и да попаднем на един уникален тракийски храм. Той се намира в околностите на Старосел.


Първото нещо, което трябва да уточним е, че днес стъпките на траките могат да се следват само с джип. И то с висока проходимост. Такъв можете да наемете в Старосел. И ви го препоръчваме, защото пеша ще ви е нужно много време, за да посетите местата, за които говорим.
Някога тези земи са били населяване от племето Беси. И са били много гъсто населени. Тук, кажи-речи под всеки хълм има светилище и под всеки склон – селище. Според нашия водач, Таньо, в околността съществуват месности, под които има цели неразкопани градове. Само на 50-60 см. под земята можете да попаднете на останки от къща или друга постройка. Местността е изключително богата на история, култура и мистични енергии.
И като допълнение, някъде в околностите се смята, че е заровено и самото съкровище на царя Ситалк. Представете си нещо като пещерата на Али Баба, пълна със злато, което не си знае хилядолетията и каратите.
Но нека не разбунваме иманярските духове. То и без това днес кажи-речи на всяка крачка се натъквате на дупки, оставени от иманяри.
На много от камъните траките са оставили знаци, които може би водят до съкровище. Например пет черти и стрелка, която сочи на изток. Дотук добре, ама какви са мерните единици на траките? Крачки, стъпки, лакти, обикновени милимунди или нещо още по-озадачаващо. Обикновено около такива знаци земята е прекопана от иманяри. И както си личи – нищо не е намерено. Добре, че траките са нямали писменост. Иначе земите около Старосел щяха да приличат на мравуняк.
Освен тракийски артефакти, в околността има и много заровени съкровища от турско време. Не рядко се случва да пристигне чужд автомобил в селото и някой на развален български да пита за тази или онази местност.
Продължавате напред и пред вас, точно между клоните на дърветата, се разкрива нещо уникално - Космическата порта. Така го наричат местните. Това е също тракийско съоръжение, построено доста преди египетските пирамиди. Никой не знае колко точно тежат камъните, които образуват портата, но със сигурност много. Самото съоръжение е високо повече от 10 метра и е била нужна колосална сила, която да повдигне камъните. Хората твърдят, че мястото е невероятно силно заредено с космическа енергия. Тук е припадал не един екстрасенс.
Продължавате нагоре по хълма и изведнъж попадате на нещо вълшебно, което може да накара дъха ви да спре, а в главата ви да зазвучат тържествени химни. Защото гредката, която се открива оттук е, меко казано, вълшебна. Погледът ви стига чак до язовир Пясъчник, който е на поне десетина километра по права линия.
Жалко, че посетихме това магическо място през зимата. Представете си какво е то, когато всичко наоколо разцъфти. Когато всичко – чак до хоризонта е зелено и натежало от аромат. Тук отново ви идват мисли за любезното отечество, но бързо се оттърсвате от тях, защото в такъв момент е по-добре човек да накара ума си да замълчи и да се остави на усещането...

Бавно сезавръщате към действителността и продължавате напред по пътя за Четиньова могила. Преди нея има една отбивка, която ще ви заведе право при Могила „Хоризонт. Могилата е от последните археологически разкопки на д-р Китов и представлява гроб на тракийски войн. Интересното при нея е това, че тя е единствената тракийска гробница с колонада. Колоните са 10 на брой, с капител в ранен дорийски стил.
Въпреки, че гробницата е ограбена още в древността, намерените сребърни и златни предмети говорят красноречиво за ранга на погребания.


Старосел е сред Стоте национални туристически обекта. Заради тракийския култов комплекс в „Четиньова могила“. Комплексът е открит и разкопан от археолога Георги Китов през 2000 г. Това е най-големият открит досега тракийски царски комплекс с мавзолей.
Тук дъждът ни свари почти неподготвени и бързо се скрихме в могилата. Зашеметяващата гледка отвън бавно потъна в обятията на облаците.
Вътрешното помещение на храма е огромна кръгла куполна камера с диаметър 5 метра. Оградена е с 10 полуколони и цветни орнаменти. Боите са оригинални. Има предположения, че храмът е и гробница е на одриския владетел Ситалк
Според археолозите, тук са извършвани орфически ритуали. Дали заради това, че живеем 2 500 години по-късно, но не успяхме да навлезем много в дъллбините на орфическите ритуали. А те са много важни, защото където и да отидете в България – и в Старосел и на Перперикон и в Татул – навсякъде такива ритуали са били извършвани.
Основното в орфизма е вярата в безсмъртието - в живот отвъд или в прераждане.
Орфизмът е учение, практикувано в древна Гърция, но според някои наши учени, траките много по-рано са го практикували. Тракийския орфизъм всъщност е аристократично религиозно учение, което дава възможност за обезсмъртяване на човека чрез мистични обреди. Два са пътищата, по които става това – или да въведеш в себе си бога Дионис или да се опиташ да достигнеш до Орфей. И в двата случая виното е било ценен помощник. Траките били ненадминати майстопи в правенето на вино.
Според някои учени траките са научили гърците правят вино. И това със сигурност е така. За справка - опитайте виното от Старосел и го сравнете с което и да е гръцко вино.
Каквато и да е истината, важното е, че виното е останало и до днес. То е едно от най-ценните неща, които траките са ни оставили. А тук, в Старосел наистина можете да се почувствате като участник в орфически ритуал. Достатъчно е да си поръчате бутилка вино. И да седнете в залата за дегустации, която е копие на тракийския храм.


Туристът е човек, който пътува с едничката цел – да види колкото се може повече. Само че според нас напоследък се наблюдава интересно явление. Нормалният турист отстъпва място на друг свой събрат – тематичния турист. Откъсването от ежедневието вече не е достатъчно, ако няма допълнителна тръпка, която да задоволява различни прищевки или увлечения.
Виненият туризъм е специален вид туризъм, който съчетава пътуването с цел пиене на вино с култура, история и природа. Често хората се опитват да уловят духа на региона или страната чрез вкуса на местните вина.
Както знаем, опознаването на българските вина е едно истинсто тържество за сетивата и триумф на духа.
Вече на много места са построени специални дегустационни зали, където под вещата консултация на сомелиери можете да се насладите на отбрани български вина.
Все повече винарски изби в България разработват собствени програми за дегустации. На места се правят и възстановки на народни обичаи, свързани с виното и гроздобера.
В страните по света с развит винен туризъм вече се предлагат интерактивни турове в специално създадени за това сайтове. Там технолозите на развеждат посетителите между бъчвите и им разказват за своите вина. Това все още е нещо като мечта, но по-важно е какво се случва, ако тръгнете на реална разходка из избите.

Освен вътрешното за вътрешна консумация, гроздето се използва смачкано с люспите и семките, за да се намаже с него тялото. Напоследък това е хит в здравния туризъм. Процедурата възстановява младежкия вид на кожата и е съвършено оръжие срещу остаряването й.
Използват се продукти като гроздови семки, винена кал, гроздово масло, чисто вино. По принцип – от всеки етап на процеса за правене на вино се отлагат продукти, които могат да се използват в масажите. Още от древността се смята, че гроздето подмладява. И действително е така – веществата, които се съдържат в него правят кожата да сияе.
След подмладяващите спа процедури, човек се чувства поне с 10 години по-млад. Така аз се почувствах на 12 и започнах да се озъртам за любимата си Барби. Трябваше да направя нещо, за да се върна бързо към действителността. Като например да хапна едно вкусно ядене. Оказа се, че яденето не е едно, ами няколко. И то все от избран дивеч.

Николай Диновски