неделя, 25 януари 2009 г.








Ако обичате приключенията-











научете нещо повече за:







ФОРТ БОЯР



По света има милиони любители на приключения, които мечтаят да попаднат на "Форт Бояр", но в непревземаема крепост се влиза само с покана. Тя трябва да бъде отправена от самия господар на Форта, Мосю Рошел. Принципът на подбор е прост: Мосю Рошел избира популярна личност от дадена страна и й дава възможност да събере отбор, с който да преодолее предизвикателствата на крепостта.




От България до Форт Бояр най-лесно се стига с около три вида транспорт – въздушен, наземен и морски. Форт Бояр се намира в Бискайския залив, в близост до град Ла Рошел. За почитателите на Дюма – баща това име е емблематично. Те вероятно си спомнят как тримата мускетари защитаваха крепостта от хугенотите, докато обядваха и си водеха тайни разговори. Само че, повечето неща в тази книга са измислица, с изключение на Кардинала, но за него ще стане дума малко по-късно.
Иначе Ла Рошел се намира на 480 км. от Париж. Но благодарение на високоскоростните железници TGV, до него се стига за по-малко от 3 часа. В Ла Рошел живеят двама българи, около 80 000 французи и малко англичани.

Площта на Бискайския залив е около 200 хиляди квадратни километра – почти двойно колкото България. Всъщност, когато посетите Франция, трябва да промените мащабите си на мислене, защото те са грубо казано около 10 към едно, спрямо българските.
Най-голямата дълбочина, измерена в залива е около 5100 м. В него се вливат реките
Лоара и Гарона. Думата, която характеризира залива е буря. И то често. Друго характерно нещо за Бискайския залив е, че приливите там са с височина до 6,7 м. Горе-долу това се равнява на третия етаж в българските панелки. Основни пристанища - Бордо, Брест, Сан Себастиан, Билбао. Името му произхожда от баската провинция Биская.


Климатът в Ла Рошел е мек, въпреки, че се намира по-насевер от Стара Загора, да речем. Това се дължи на факта, че оттам минава Гълфстрийм.
На същата ширина се намира град Квебек и Монреал в Канада, където е доста по-хладно и хората избягват да ходят по къс ръкав и да карат колела.
В Ла Рошел най-голямата забележителност









са –кулите.Входът към старото пристанище бил отбраняван от две масивни кули от 14 век. Петстенната кула Сен Никола, по-голямата от двете е импозантно съоръжение с назъбени стени и централна кула. Отсрещната кула се нарича Тур де шане. Наричали са я така, защото през нощта са слагали тежка верига между кулите, за да затвори пристанището. През 15 век е построена третата кула - the Tower de la Lanterne, има кръгла основа издигаща се на осемстенна спирала е построена като фар.

вторник, 13 януари 2009 г.

Само за любители на електронната музика




Близки срещи от трети вид!!


Свен Вeт се завръща в България


Mайсторът на грамофоните Свен Вeт се завръща в България на 6 март. Гoтвеното от Метрополис грандиозно пaрти ще се проведе в столичната зала "Универсиада" и е част от световното турне на немския култов ди джей, който идва в София, за да представи най-новия си миксиран албум "Звукът на деветия сезон".
Последният двоен диск от легендарната клубна поредица заля световния музикален пазар в средата на миналия ноември и за пореден път демонстрира абсолютния талант на краля на "Амнезия" да впечатлява едновременно и критици и клабъри по цял свят. "The Sound ot the 9th Season" e истинско музикално пътешествие през пиковите звуци и мелодии на 2008 и ретроспекция на деветия, най-успешен досега сезон за агенцията му Cocoon в суперклуба "Amnesia" в Ибиса. Свен Вет и екипът му (Ричи Хотин, Рикардо Вилалобос, Лучано, Магда, Трой Пиърс) бяха избрали темата Disco Invaders за култовите си вечери в Amnesia през този сезон и много бързо убедиха всички, че космическата им концепция е абсолютно сериозна.
Магнетичният техно гуру и антуражът му буквално превзеха известния с комерсиалността си Иберийски остров, измествайки традиционния балеарски звук с много по-модерния микс от техно хаус и електроминимъл и дадоха тотално нов заряд на вечерите си в Ибиса (Диско Пришълците заслужено грабнаха за пореден път наградата за най-добра клубна вечер на острова). Турът "The Sound of The 9th Season", включващ 35 дати, стартира официално на 26-ти януари в клуб Zouk в Сингапур и завършва със специално Cocoon парти в Австрия на 30 май. Билети за партито в София на 6 март могат да бъдат намерени в мрежите на Ticketstream и Еventim, както и на касата на НДК. Първите 200 промо билета са на цена от 20 лв. билетите в предпродажба - 25 лв, а в самата вечер 30 лв.Свен Вeт се завръща в България 12 януари 2009

понеделник, 12 януари 2009 г.





Посетете Боянската църква






Ако сте решили да се разходите в подножието на Витоша задължително трябва да посетите Боянската църква.Тя е включена в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Черквата е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.

Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е
средновековна българска църква в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша. Тя е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО под № 42. Филиал е на Националния исторически музей от 2003 г.
Църквата е един от малкото цялостно съхранени средновековни паметници, достигнали до наши дни, свидетелстващи за значимия принос на българското монументално изобразително изкуство от този период в европейското културно пространство.
През средните векове - периода на І Българско царство, в района на Средец е имало 35 крепости и селища. Защитената област, разпростираща се върху северните и западни укрепени склонове на Витоша, е включвала две основни крепости - Средец и Перник. Между тях е имало връзка, минаваща през Момина скала, която е била основна част от Боянската крепост. Средец е бил главен център на важна военна и административна област и е имал съществено комуникативно значение. Около града, разположен в полето, е имало три концентрични пръстена от крепостни стени. Първият от тях е включвал укрепленията по склоновете на Витоша. Една от тези крепости е била Бояна.
Оскъдните археологични данни не дават възможност за възстановяване на схемата на крепостта. Останките показват, че Боянската църква е била разположена в рамките на укрепено селище, което е осъществявало връзката между Средец, Перник и други укрепления наоколо и е охранявало пътя между склоновете на Витоша и Люлин, който е южният подход към Софийското поле. Тази църква е единственото оцеляла до наши дни част от Боянската крепост.
Архитектура
Комплексът се състои от три последователно изградени части, като най-старата църква - източната, е строена през Х и ХI в. Пристроената към нея през ХІІІ в. двуетажна църква в архитектурно отношение е великолепно свързана с първата. Третата част е изградена през ХІV в. от камък и стои твърде чуждо към другите две. Истинска ценност за българското културно наследство са световно известните стенописи на Боянската църква, доказателство за достиженията на българската иконописна школа от Средновековието. Те са изработени през 1259 г. по поръка на севастократор Калоян.
Най-старата част - източната датира от времето на Боянската крепост. Тя е малка, почти кубична, кръстокуполна църква. Изградена е от тухли. В план представя равнораменен вписан кръст. Куполът й стъпва върху четири арки на кръстните рамене. Абсидата има полукръгла форма и един прозорец.
Втората част е двуетажна сграда, долепена до западната фасада на старата църква. Според запазения надпис върху северната страна на долния етаж църквата е съградена и изографисана със средства на севастократор Калоян и жена му Десислава през 1259 година (тогава е изписана отново и старата част на църквата). При градежа са използувани тухли и камък. Представя семейна църква - гробница, като е свързана архитектонично и стилово със старата сграда. Приземието, посветено на св. Никола е сводесто, правоъгълно и служи за притвор на старата църква, a етажът над него е кръстокуполен параклис, посветен на св. Пантелеймон.
Третата, най-западната част, късна пристройка от 1882 г., представлява двуетажен притвор и няма художествена стойност.

Стенописи
Значението на Боянската църква като паметник на културата се дължи преди всичко на изключителните стенописи. От стенописите на първата църква е запазено малко, при изграждането на втората, двете свързани постройки са били изцяло изписани. Името на художника не е известно – наричан е просто Боянския майстор. Образите са реалистични и жизнени. Във втората църква са изписани образите на Христос, на традиционните библейски и евангелски сцени, фигури на светци. Има портрети на севастократорската и царската двойки и те са представени в цял ръст. Портретите на Калоян и жена му Десислава са най-старите рисувани от натура портрети в българската живопис. Те са облечени в тържествени облекла, лицето на Калоян е изтънчено и благородно, а Десислава се смята за най красивия женски образ от епохата. Калоян поднася модел на църквата към изписания до него Свети Никола, комуто тя е посветена. Параклисът на втория етаж е посветен на Свети Панталеймон. Цар Константин и царица Ирина са с корони и златовезани дрехи. Царят държи в ръцете си златен скиптър.
Боянските стенописи от 1259 г. Са с високи художествени качества и неоспорим принос в европейската художествена култура. Те имат не само художествена, но и историческа и документална стойност.

Стенописите в църквата са от различни периоди: 11-12 в.,
1259 г. (най-ценните), 14. в., 16-17 в. и 1882 г. Изключителни художествени достойнства имат световно известните стенописи (240 изображения - втори живописен слой над оригиналния) от 1259 г. на т. нар. Боянски майстор и неговата група средновековни художници, сред тях се знае името на Димитрий зограф, които се причисляват от изкуствоведите към Търновската живописна школа.
С оглед на безопасността на стенописите, в Боянската църква могат да влязат едновременно само 10 души, като 2 от тях са служители на музея. Климатичната инсталация е ограничена само до 10 души. Но то всъщтост повече не могат и да влязат, без да се допрат до някой от безценните стенописи.
През 1979г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Луксор, Египет, Боянска църква е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.
by Николай Диновски





текст: Богомил Гудев


Във ранната утрин пропява камбана

и буди старите спомени.

Имало майстор във Бояна,

имало майстор на икони -

прости икони, тихи и бедни, ликове бледи,

родени в легендите.
Сред тези ликове добри

на хора някога живяли

съзреш ли тихо да гори

пламъче бяло - там се поспри.
И хората бавно прииждали в храма,

глави пред него навеждали.

Имало майстор във Бояна,

имало майстор на икони -

прости икони, тихи и бедни,

ликове бледи, родени в легендите.
Сред тези ликове добри

на хора някога живяли

съзреш ли тихо да гори

пламъче бяло - там се поспри.
Тоз пламък сенките плете

и древна истина разкрива:

в добрите майчини ръце дете заспива.



Адрес: кв. Бояна, ул. “Боянско езеро” № 3Работно време: 9.00 - 17.00 ч.; почивен ден понеделник

събота, 10 януари 2009 г.


"Какво и как искам да чета през 21 век"



Определено смятам да наблегна повече на четенето през идните години на нашия век, защото напоследък това което чета е свързано главно със заданията ми в университета или със сценариите които уча в работата.
В това динамично време рядко ни остават свободни минути за традиционно четене-такова каквото го познават родителите ни и прародителите ни. За тях четенето е било наслада, удоволствие, опознаване на литературни стилове. Днешното поколение обaче би определилo четенето като задължение, губене на време или просто ограмотяване. Ако ми потрябва дадена информация несъмнено ще се обърна за съвет към негово величество – Гугъл. Така ще постъпят и около 90 процента от младежите в България, а може би и в всички останали развити страни. За добро или за лошо това е факт, факт е и че библиотеките седят празни. Затова и учените измислят всевъзможни заместители на книгата. Едно от най-новите такива творения е електронната книга. Тя е устройство, с помощта на което можем да четем книги в електронен формат. Можем да заредим в нея любимите си романи, да ги носим със себе си и да ги четем, където си пожелаем. Например на опашката, в автобуса и винаги, когато не искаме да губим времето си напразно. Вече съществуват безбройни електронни библиотеки, където могат да се свалят огромно количество разнообразни книги. Самите устройства, макар и не големи, са много удобни, защото са създадени специално за четене на книги и притежават всички необходими функции за това. Дотук добре, но може ли тази електронна книга да замени усещането от истинската книга? Това лято прочетох „Биографията на Чехов” написана безкрайно увлекатено от Анри Троя, носех книгата в плажната чанта, закопавах я в пясъка и отвреме на време даже я поливах с плажно мляко. Ако това беше електронна книга отдавна да се е развалила. Представете си освен телефон, фотоапарат, лап-топ и камера към колекцията от техника да прибавим и електронна книга. Аз лично предпочитам традиционната, допада ми прелистването, отбелязването и това че не можеш да смениш шрифта.
"...печатната книга, въпреки че е първата масова медия, ще принадлежи все повече на културните елити, ще се превръща в знак за духовно благосъстояние. И така социализацията й през новото столетие, макар и отдалеч, ще напомня времето преди Гутенберг – на ръкописните книги-фетиши.Разстоянието между четящия и нечетящия човек?- Една седемнадесета от милиметъра – колкото дебелината на напечатания лист хартия. Проблемът е, че тя е напълно достатъчна, за да предпази нечетящия от четящия човек, но не и обратното." Това е мнението на Г.Лозанов в "Голямото четене" и аз напълно го споделям.
Най-важното все пак е какво четем, а не как го четем. Текстовете с висoка литературна стойност си отават такива и на монитора на компютъра и на екрана на електронната книга. Когато имам свободно време и разбира се желание да прочета нещо стойностно се обръщам за съвет към майка ми. Тя е прочела страшно много книги и винаги ми дава най-адекватните съвети за това какво да чета. Може да си прочел много като количество, но само сапунени романи –равностойни на сериалите по телевизията. Така че трябва да обърнем голямо внимание на подбора на книгите които четем или смятаме да прочетем. Естествено има класики, които всеки уважаващ се човек би следвало да прочете, като например :”Война и мир” на Толстой, „Евгений Онегин „ на Пушкин, „Тартюф” на Молиер и други.
Според Исак Бабел:
"През живота си човек е достатъчно да прочете 8 книги. Но докато разбере кои са тези 8, трябва да прочете 10 000"
Така стигаме и до оригиналния проект „Голямото четене”, който има за цел да помогне на четящите и също и на нечетящите при избора на книги.Класацията ще определи първите 100 книги, събрали най-много гласове.В хода на кампанията, която ще бъде съпътствана от богата и авангардна телевизионна програма, заглавията ще намаляват - до Големия финал на 15 март 2009 година, когато на върха ще се класира само победителят, романът-фаворит на българите.Без ограничения, Вие можете да гласувате за всяка книга от световната литература, при едно-единствено условие - книгата да е роман в проза. Екипът на Българската национална телевизия вярва, че “Голямото четене” ще бъде интересно и запомнящо се преживяване за всички българи - няколко месеца, в които няма да скучаем; приятно място за четящите, заради любимите им текстове и за нечетящите, заради всичко, което ще узнаят за първи път; за професионалистите , заради любопитството им към всеки друг със същото живеене чрез текста и за аматьорите, заради чистата любов към книгата; за пристрастените, заради самата страст и за безразличните, заради липсата на страст в живота им; за ценителите, заради стойността на писаното слово и за отрицателите, заради възможността отново да отричат.Победителите, обаче, ще са само двама – хубавият роман и нашата любов към него.
Така че през 21 век четенето отново ще бъде издигнато на пиадестал, четящите ще станат мнозинство, а хубавите романи няма да са рядкост.Искренно се надявам наистина да стане така, като обещавам на себе си да чета повече и все стойностна литература. Нещо повече-пожелавам си четенето да се превърне в мое хоби и да науча много нови и полезни неща от книгите.

сряда, 7 януари 2009 г.

Дехуманизация на изкуството




Ортега-и-Гасет

Естетически есета




Книгата „Естетически есета” е съставена от Исак Паси през 1984г., в нея са избрани само двайсет, сравнително кратки есета, от публицистичното творчество на испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет. Съставителят на книгата е представил онези есета, които са му се сторили най-скандални, провокативни и различни, есетата- показващи възгледите на Ортега за красотата, за изкуството и най-вече за мястото на изкуството в цялостния социален живот. И макар ,написани преди близо 100 години, естетическите есета на Орега-иГасет звучат ужасно актуално и в наши дни, именно заради това се спрях на тази книга.А конкретната глава „Дехуманизация на изкуството” избрах, защото уникалния начин по който е представено изкуството там ,ме кара да потръпвам, да се замислям и само да се възхищавам на гениалността на автора.
Главната идея на Ортега е да убеди своите читатели, че в изкуството не би трябвало да има човешка намеса. Всякакъв вид чувства са забранени, за Ортега изкуството трябва да е „ярка светлина” и „озарение за интелекта” , а не някоя сладникава мелодрама. Авторът се изказва доста смело, като нарича цялата музика от Бетховен до Вагнер- мелодрама. Хосе Ортега отрича музиката на Вагнер, защото чрез нея ,композиторът е изразил лични чувства, а както вече споменах при истинското изкуство, всичко човешко е забранено! Според Ортега, Вагнер е вплел в „Тристан и Изолда” своето прелюбодействие с Матилде В., като така ,по нечестен начин ,се е възползвал от благородната слабост на човека да се оставя да бъде заразен от радостите и мъките на ближния си. Друго определенение ,което авторът използва за музиката на Вагнер е, че ”...композиторът е изграждал големи постройки от звуци върху собствената си автобиография...” За да потвърди тови си изказване,Ортега се опира на цитат на Ницше, който гласи: „В музиката, страстите се наслаждават на самите себе си!” Или казано от Ортега: „Единственият начин да се предизвика естетическо удоволствие е бил заразяването.” За съжаление обаче, това заразяване не е от духовно естество, а е чисто и просто механична реакция на човека, подобна на настръхването. Естетически погледнати плачът и смехът са измама, според автора красотата поражда само усмивка или меланхолия и по-добре е ако не присъстват. В подкрепа на написаното Ортега отново си послужва с цитат на известен философ от миналото, помощникът този път е Маларме, който казва „ Съвършенството винаги и излъчва студенина.”
Ортега-и-Гасет е убеден че изкуството не трябва да бъде за масата, а тъкмо обратното, според автора изкуството трябва да е елитарно, да го разбира само най-духовно извисената част от обществото. За него всяко нещо което се стреми да бъде духовно, а не меланхолично, трябва да притежава характер на осъзнато разумно и мотивирано. За пример тук е посочена неоправданата и шумна веселост на пияния. Това е неразумна и сляпа наслада, за разлика от осъзнатото задоволство на спечелилия на лотария. Късметлията се радва на нещо определено, неговата радост е зряща и черпи живот от своята мотивация. Чрез тези расъждения авторът се опитва да докаже, че красотата на музиката няма нищо общо с романтичната разнеженост.Че вместо човек да се наслаждава на художествения обект,той се наслаждава на самия себе си, творбата е само причината, алкохолът на неговото удоволствие. С тези си смели разсъждения авторът обяснява, че за да се види едно изкуство е необходимо разтояние.
Ортега напълно подкрепя съвремения човек и това ,че при него се надига отвръщение към човешкото в изкуството. Тук тезите които защитава автора са много смели и интересни. Той дори с и задава въпроса „Дали е отвръщение към човешкото, към действителността, към живота, или е по-скоро тъкмо обратното: преклонение пред живота и погнуса, предизвикана от това, че го виждаме смесен с изкуството, с нещо толкова второстепенно, каквото е изкуството?’ Объркващо е, нали? Как можем да наричаме изкуството второстепенна функция, божественото изкуство,слава за цивилизацията....
След многобройните критики отправени към изкуството ,естествено идва ред и на тези, на които Хосе Ортега-и-Гасет се възхищава, първия споменат е Дебюси. Той се харесва на автора, защото е успял да изтръгне от музиката личните чувства. И въпреки че още при Вагнер, човешкият глас престава да бъде протагосист и е заместен от оркестъра, това не е достатъчно. Лигавата и мелодраматична музика на Вагнер не може и да се сравнява с гениалната, сложна и завладяваща музика на Дебюси. Вече без да се опияняваме или да плачем, можем да слушаме музиката спокойно.
Лично аз аъм закърмена с класичеака музика, моята покойна баба- Славка Славова, винаги купуваше абонамент за зала „България” , за кончертите на българскта филхармония. Още тогава, като съвсем малка успявах да открия разликата между сълзливата и мелодраматична музика на Моцарт и уникалното звучене на Малер. Винаги музиката на Малер ми е въздействала по по-осбен начин, усещах ясното послание на музиката, нейната организираност и дълбочина. И както казва Ортега това е новата епоха в музикалното изкуство.Тези негови твърдения звучат толкова актуално и днес, нима ужасната чалга превзела с гръм и трясък страната ни не е музика подчинена само и единствено на най-нисшите чувства на човек, на страстите и емоциите ,и разбира се алкохола. Младите хора в България са се оставили да бъдат манипулирани с тази , пошла и арогантна субкултура, сякаш от десетилетия, ние българите не сме сътворили нищо стойностно, или дори да сме, всичко такова потъва в невидение, защото просто няма кой да го оцени.И това е тъжно. Лично аз съм фен на хаус течението, защото в тази музика се усеща разитие, някой не могат да я разберат, например баба ми, която е пианистка,тя чува от хауса само тропане и бумтене и винаги ме моли да го намаля, но за мен тази музика е изключително интересна и провокативна, в нея откривам послание, някои диджеи дори миксират класическа музика с много цигулки, пиано и саксофони. Естествено не мога да нерека тази музика изкуство, но със сигурност е най-креативната и стойностна, която може да се чуе в днешното време, поне според мен. Но да се върнем към дехуманизация на изкуството и Ортега-и-Гасет.
Този път авторът задълбочава разсъжденията си, като обяснява,че винаги когато изкуството има общо с реалноста, то просто не става.Тук Ортега се пехвърля от музиката към поезията. За пример той дава Маларме, като основоположник на освободената от чувства поезия. Той сравнява творчеството му с полет. Друг автор цитиран от Ортега е Бодлер, за него казва ,че е успял да образува, около човешкото ядро, една блестяща фотосфера, съставена от най-фина материя. И въпреки да одобрява поезията му, Ортега отново критикува. „Но това сияние се е появявало съвсем случайно. Поетът винаги е искал да бъде човек.” Според испанския философ целта на поета трябва да бъде, да създаде един въображем континент, различен от реалното.Тоест: Живота е едно ,а поезията нещо съвсем друго. За пример , отново, дава гениалния Маларме, който е успял да заличи всякакъв отзвук на живота и е поднесъл неземни образи, пораждащи неземна наслада. Поезията трябва да разгръща въображението ти, всичко да е недоисказано, за да имаш повод да се замислиш и да донапишеш прочетеното. Ако в пезията на Маларме има „жена”, тя е „никоя жена”, ако удари някакъв час, „този час не е одбелязан на циферблата”. Така поетът ни освобождава от човешката ни обвивка.
През цялото време, авторът подкрепя младото изкуство, което се развива с шеметна бързина, той одобрява произведенията , при които източник е есетическата чувствителност. И е убеден, че въпреки многобройните направления, на които се е разбило модерното искуство, качествените школи успяват да се обединят, именно благодарение на тази нова естетическа чувствителност. За да докажа твърдението си, Ортега цитира Аристотел: „Още старият Аристотел отбелязва, че различните неща се различават по това, по което си приличат, тоест по общото в тях.” Още в началото на есето става ясно, че за да сравним една картина от 1860, с друга от нашето съвремие, е необходимо само да съпоствим предметите изобразени в двете картини. Веднага забелязваме, че художникът от 1860 се е старал да изобрази предметите максимално реални, докато при модерното изкуство, ни е трудно да разграничим , добре познатите ни -от ежедневието-предмети. Хосе Ортега-и-Гасет е краен във всяко свое изказване, той се възхищава на модерните творци, защото са си поставили дръзката цел да обезобразят действителността и да унищожат човешкия й облик. Тоест да я дехуманизират. Художникът от 1860 е твърде буквален и скучен, с неговата картина бихме могли да живеем, докато с нещата изобразени в модерната картина, е невъзможно да се живее. Там липсват мостовете и корабите, които биха ни пренесли в нашия привичен свят. Целта на съвремения художник е да накара човека, който съзерцава творбата му , да се опита да намери нова форма на контакт,съвсем различна от обичайната връзка с нещата. Налага се да измисляме и изобретяваме непознати действия, съответстващи на тези необичайни фигури. Така се пренасяме в един нов свят, лишен от чувства и страсти, този нов свят идва на мястото на естественият и поражда у човека на изкуството, когото носим в себе си, вторични чувства, които автора нарича: истинска есетическа наслада. Ортега се застрахова от чужди мнения, че лесно бихме могли да постигнем такъв резултат, ако пренебрегнем изцяло тези човешки форми, кото предварително пояснява, че това е неусъществимо. Защото изкуството, което той поставя на пиедестал ,е нечовешко не само защото не съдържа човешки неща, но и поради това, че то е акт на дехуманизация. Новото изкуство , както неколкократно споменах, има за цел да унищожи човешкия облик, но не трябва да се рисува нещо съвършено различно от човек. Както при поезията и тук всичко трябва да е недоизказано: ако има човек, той трябва най-малко да прилича на човек, ако има къща, тя трябва само да наподобява къща. Това вече е триумф над човешкото, това е една очевидна победа, която показва сразената жерва. Затова, за да се създаде нещо, което да не е копие на естесвеното, но въпреки това да притежава някаква реалност, се иска най-висша дарба. По-нататък авторът обобщава, че животът е жалък, ако в него не напира могъщо желание да рзшири границите си.
Някакси много ми допада теорията на Орега-и-Гасет, за мен изкуството трябва да бъде точно такова, каквото го описва авторът. Изкуството трябва да е на границата между човешкото и извънземното. То тябва да е елитарно и да не може да се оцени от всеки средностатистически гражданин. Само хората на изкуството , тези с усет към естетиката и унаикалността да могат да го разберат. Духовно извисен човек е този, който позволява на душата си да лети и да се храни с уникалните произведения на изкуството предоставени ни от истинските творци, от гениите, които създавайки своето изкуство, за миг са забравили , че са хора.






Пътуване в Старосел






Когато за сетен път обикаляме из чистите и спретнати алеи на Хисаря, няма как да не се сетим за стиховете на Вазов: „Отечество любезно, как хубаво си ти...” То, ако в момента четете от панелка в София или друг голям град, сигурно ще поспорите с нас, че Отечеството не е чак толкова любезно. Напротив - превърнало се е в нещо като бетонена посткомунистическа антиутопия.
От друга страна, и прилагателното "Любезно” също не носи онзи смисъл, който е влагал някога поета. Езикът, както знаем, се променя, в зависимост от социалните условия, в които живее човек. Например думата „воня”, с която характеризираме миризмата на сярата в минералната вода, някога е означавала „аромат”. А вижте сега какво са направили хората от нея.
Така, че, да забравим за суровата панелна действителност и за лингвистичните упражнения и просто да се помотаем из Хисаря. Едно от най-важните неща в Хисаря е водата. Тя се влияе от начина, по който й въздействате. С думи, музика или настроение. Влияе се дори от отношението, с което я пиете. Или от формата на съда, в който е била оставена. Най-добрата вода е тази, която още не е минала през тръбопроводи или бутилиращи машини. Най-добрата вода е тази, която се пие от извора. Тогава тя е чиста и девствена, опазена от влиянието на човека. Такава вода в приказките се нарича Жива вода. А в Хисаря просто си я пият.
Тук хората са родени сред добрата вода. Те винаги са пили от нея и друга вода не познават. Може би затова и самите те са се запазили ведри, чисти и спокойни хора. Такова е и усещането, когато се разхождате из града. Дори през зимата.
Колонадата в центъра на града е построена през 1960 г. и е точно копие на римска колонада. Чешмата се захранва с минерална вода от извор Момина сълза, който се намира на около сто метра по-надолу в парка. Върху свода над чешмата са изобразени осемте антични божества на здравето - Асклепий, Хигия, Телесфор и други, на които не им запомнихме имената, но били много почитани от древните хора.

Ако погледнете на запад от колонадата, ще видите кубетата на православния храм Св. Пантелеймон. Храмът е построен през 1889 г. През 2004 г. църквата е ремонтирана със средства на дарители и изписана наново отвън и отвътре.
Патронът на храма – Св. Пантелеймон е лечител от ранното християнство. Съвсем естествено е, че жителите на Хисаря го смятат за свой покровител.
Св. Великомъченик Пантелеймон е живял в Никомидия през III в. Син е на сенатор, учил медицина при най-известния за времето си лекар - Ефросин. След като приел християнското учение и се покръстил, Св. Пантелеймон получил дарбата на лечител и чудотворец. Убит е през 305 г. по времето на император Максимилиян. Светецът се почита като господар на силните порои и наводненията. Освен това, той помага на хората с болни очи.
Св. Пантелеймон е наричан още и Пантелей пътник. Но не защото е обичал да пътува, както си мислят хората, а защото на неговия ден, 27 юли, прелетните птици се събират на ята и политат на юг.
Когато попаднете в град с толкова много история, няма как да не се отбиете в Археологическия музей. В Хисаря той е основан от местния родолюбец и патриот генерал Тодор Марков. Музеят разполага с богата сбирка от археологически находки, отлично запазени образци от праисторическо време, тракийски и римски съдове. Освен това, тук можете да видите и как е изглеждал самият император Диоклециан. Златните, сребърни и бронзови монети допълват колекцията на музея.
А знаете ли какво са „лакримарии“? Това са глинени съдчета, в които по време на погребение опечалените близки събирали сълзите си и после ги поставяли в гробницата, заедно с други дарове. Това се правело, за да се засвидетелств обич и уважение към този, когото изпращат. Тези съдчета са малки, но носят много информация за бита и обичаите на древните хора.
И като заговорихме за древните, само на 20 километра от Хисаря можем да се върнем няколко хилядолетия назад във времето и да попаднем на един уникален тракийски храм. Той се намира в околностите на Старосел.


Първото нещо, което трябва да уточним е, че днес стъпките на траките могат да се следват само с джип. И то с висока проходимост. Такъв можете да наемете в Старосел. И ви го препоръчваме, защото пеша ще ви е нужно много време, за да посетите местата, за които говорим.
Някога тези земи са били населяване от племето Беси. И са били много гъсто населени. Тук, кажи-речи под всеки хълм има светилище и под всеки склон – селище. Според нашия водач, Таньо, в околността съществуват месности, под които има цели неразкопани градове. Само на 50-60 см. под земята можете да попаднете на останки от къща или друга постройка. Местността е изключително богата на история, култура и мистични енергии.
И като допълнение, някъде в околностите се смята, че е заровено и самото съкровище на царя Ситалк. Представете си нещо като пещерата на Али Баба, пълна със злато, което не си знае хилядолетията и каратите.
Но нека не разбунваме иманярските духове. То и без това днес кажи-речи на всяка крачка се натъквате на дупки, оставени от иманяри.
На много от камъните траките са оставили знаци, които може би водят до съкровище. Например пет черти и стрелка, която сочи на изток. Дотук добре, ама какви са мерните единици на траките? Крачки, стъпки, лакти, обикновени милимунди или нещо още по-озадачаващо. Обикновено около такива знаци земята е прекопана от иманяри. И както си личи – нищо не е намерено. Добре, че траките са нямали писменост. Иначе земите около Старосел щяха да приличат на мравуняк.
Освен тракийски артефакти, в околността има и много заровени съкровища от турско време. Не рядко се случва да пристигне чужд автомобил в селото и някой на развален български да пита за тази или онази местност.
Продължавате напред и пред вас, точно между клоните на дърветата, се разкрива нещо уникално - Космическата порта. Така го наричат местните. Това е също тракийско съоръжение, построено доста преди египетските пирамиди. Никой не знае колко точно тежат камъните, които образуват портата, но със сигурност много. Самото съоръжение е високо повече от 10 метра и е била нужна колосална сила, която да повдигне камъните. Хората твърдят, че мястото е невероятно силно заредено с космическа енергия. Тук е припадал не един екстрасенс.
Продължавате нагоре по хълма и изведнъж попадате на нещо вълшебно, което може да накара дъха ви да спре, а в главата ви да зазвучат тържествени химни. Защото гредката, която се открива оттук е, меко казано, вълшебна. Погледът ви стига чак до язовир Пясъчник, който е на поне десетина километра по права линия.
Жалко, че посетихме това магическо място през зимата. Представете си какво е то, когато всичко наоколо разцъфти. Когато всичко – чак до хоризонта е зелено и натежало от аромат. Тук отново ви идват мисли за любезното отечество, но бързо се оттърсвате от тях, защото в такъв момент е по-добре човек да накара ума си да замълчи и да се остави на усещането...

Бавно сезавръщате към действителността и продължавате напред по пътя за Четиньова могила. Преди нея има една отбивка, която ще ви заведе право при Могила „Хоризонт. Могилата е от последните археологически разкопки на д-р Китов и представлява гроб на тракийски войн. Интересното при нея е това, че тя е единствената тракийска гробница с колонада. Колоните са 10 на брой, с капител в ранен дорийски стил.
Въпреки, че гробницата е ограбена още в древността, намерените сребърни и златни предмети говорят красноречиво за ранга на погребания.


Старосел е сред Стоте национални туристически обекта. Заради тракийския култов комплекс в „Четиньова могила“. Комплексът е открит и разкопан от археолога Георги Китов през 2000 г. Това е най-големият открит досега тракийски царски комплекс с мавзолей.
Тук дъждът ни свари почти неподготвени и бързо се скрихме в могилата. Зашеметяващата гледка отвън бавно потъна в обятията на облаците.
Вътрешното помещение на храма е огромна кръгла куполна камера с диаметър 5 метра. Оградена е с 10 полуколони и цветни орнаменти. Боите са оригинални. Има предположения, че храмът е и гробница е на одриския владетел Ситалк
Според археолозите, тук са извършвани орфически ритуали. Дали заради това, че живеем 2 500 години по-късно, но не успяхме да навлезем много в дъллбините на орфическите ритуали. А те са много важни, защото където и да отидете в България – и в Старосел и на Перперикон и в Татул – навсякъде такива ритуали са били извършвани.
Основното в орфизма е вярата в безсмъртието - в живот отвъд или в прераждане.
Орфизмът е учение, практикувано в древна Гърция, но според някои наши учени, траките много по-рано са го практикували. Тракийския орфизъм всъщност е аристократично религиозно учение, което дава възможност за обезсмъртяване на човека чрез мистични обреди. Два са пътищата, по които става това – или да въведеш в себе си бога Дионис или да се опиташ да достигнеш до Орфей. И в двата случая виното е било ценен помощник. Траките били ненадминати майстопи в правенето на вино.
Според някои учени траките са научили гърците правят вино. И това със сигурност е така. За справка - опитайте виното от Старосел и го сравнете с което и да е гръцко вино.
Каквато и да е истината, важното е, че виното е останало и до днес. То е едно от най-ценните неща, които траките са ни оставили. А тук, в Старосел наистина можете да се почувствате като участник в орфически ритуал. Достатъчно е да си поръчате бутилка вино. И да седнете в залата за дегустации, която е копие на тракийския храм.


Туристът е човек, който пътува с едничката цел – да види колкото се може повече. Само че според нас напоследък се наблюдава интересно явление. Нормалният турист отстъпва място на друг свой събрат – тематичния турист. Откъсването от ежедневието вече не е достатъчно, ако няма допълнителна тръпка, която да задоволява различни прищевки или увлечения.
Виненият туризъм е специален вид туризъм, който съчетава пътуването с цел пиене на вино с култура, история и природа. Често хората се опитват да уловят духа на региона или страната чрез вкуса на местните вина.
Както знаем, опознаването на българските вина е едно истинсто тържество за сетивата и триумф на духа.
Вече на много места са построени специални дегустационни зали, където под вещата консултация на сомелиери можете да се насладите на отбрани български вина.
Все повече винарски изби в България разработват собствени програми за дегустации. На места се правят и възстановки на народни обичаи, свързани с виното и гроздобера.
В страните по света с развит винен туризъм вече се предлагат интерактивни турове в специално създадени за това сайтове. Там технолозите на развеждат посетителите между бъчвите и им разказват за своите вина. Това все още е нещо като мечта, но по-важно е какво се случва, ако тръгнете на реална разходка из избите.

Освен вътрешното за вътрешна консумация, гроздето се използва смачкано с люспите и семките, за да се намаже с него тялото. Напоследък това е хит в здравния туризъм. Процедурата възстановява младежкия вид на кожата и е съвършено оръжие срещу остаряването й.
Използват се продукти като гроздови семки, винена кал, гроздово масло, чисто вино. По принцип – от всеки етап на процеса за правене на вино се отлагат продукти, които могат да се използват в масажите. Още от древността се смята, че гроздето подмладява. И действително е така – веществата, които се съдържат в него правят кожата да сияе.
След подмладяващите спа процедури, човек се чувства поне с 10 години по-млад. Така аз се почувствах на 12 и започнах да се озъртам за любимата си Барби. Трябваше да направя нещо, за да се върна бързо към действителността. Като например да хапна едно вкусно ядене. Оказа се, че яденето не е едно, ами няколко. И то все от избран дивеч.
Николай Диновски