Стилът постмодернизъм и „Гадни копилета” на Тарантино

 

 

В свободната енциклопедия „Уикипедия” откриваме следното определение за постмодернизма: „Постмодернизъм както се разбира от самото му наименование (пост, от латински post- след + модернизъм) е течение, концепция, философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм, постмодернизъм е "след и контра модернизъм", постмодернизмът е също така и структурализъм. За постмодернизма понякога се говори и като за постструктурализъм. Постмодернизмът е тясно свързан с психоанализата, феминизма и изследванията на пола и рода (gender studies).”

От това определение става ясно, че постмодернизмът всъщност е синоним на новаторство, идейност и в същото време съдържателност и популярност. Постмодерното идва след модерното и е много трудно да се определи точният период на навлизане на този стил и вълна в изкуството, въпреки това той е много по-близък и разбираем за масите. Може да се каже, че постмодернизмът слага начало на суб-културата, на поп- културата, както и на масовизацията и консуматорството. Ако при модернизма досег до културното са имали мацина - тъй нареченият елит, то при постмодернзма изкуството става достъпно и комерсиално. Попаднах на една статия от  XII-ти семинар на harta-bg.info в Копривщица, през май 2006 г, написана от Тодор Велчев - в нея авторът по много интересен начин разсъждава за вълната „постмодернизъм” и дава примери с размитите граници между реално и нереално, сериозно и несериозно, професионално и непрофесионално. „Модерното време стартира от общоприети християнски постулати за достойнството, способностите и ценността на човека, докато изходната точка на постмодерното е разпадът на авторитетите, отмяна на въпроса за абсолютната Истина (поставян преди от авторитетите) и схващането за човека като социална единица.”Постмодерните времена поставят под общ знаменател сериозните творби и кича.

„Всичко се забърква в една вездесъща буфонада; в родния български контекст, всичко се превръща в "чалга"! Налице е процес, който покойният наш философ Асен Игнатов сполучливо нарича "все по-опасното духовно плебеизиране на света".

И колко близко звучат тези разсъждения до класическите определения за литературните посмодерни творби. Едно такова определение е публикувано в книгата на проф. Вера Найденова – „ Съвременният киносвят” : „Идеалният постмодернистичен роман трябва да преодолее спора между реално и нерелно, формално и съдържателно, частна и ангажирана литература, проза за елита и проза за тълпата.”

            „Плебеите” на днешното общество са лишени от духовни идеи, те са прагматични и са са се пуснали като свободно плаващи предмети в бурния поток на информационната ера. Масовизцията и липсата на духовност води до лишени от идентичност хора и други изолирани от това общество. Отново ще цитирам статията на Тодор Велчев : „Неувереността и несигурността, която изпитват постмодерните хора, води до накъсване на обществото на почти изолирани групи, в някоя от които трябва да намериш душевен уют.”

Ярък пример за постмодернизъм е Куентин Тарантино, който е майстор в ироничното смесване на ниски жанрове. Един от водещите критици в културния отдел на вестник „Капитал” - Янко Терзиев, определя последният филм на Тарантино- "Гадни копилета" като: „ интелигентно забавление за посветени в собствената му религия”.

Тарантино е типичен съвременен режисьор, който толкова умело забърква сериозните теми с комичното в живота, че докато гледаш негов филм можеш постоянно да сменяш настроенията си, реакциите си и душевните състояния. Когато гледах „Гадни копилета”, ту изпитвах ужас, ту тъга, ту изпадах в истеричен смях, а на моменти бях потресена от кървавите гледки. Зрелищен филм, наситен с хумор, но в същото време засягащ една от най-сериозните теми въобще.

Всъщност мисията на  Тарантино винаги е била постмодернистична. В подкрепа на това мое твърдение ще цитирам и една статия, която намерих в един руски сайт за кино: „...неговата мисия е деконструкция на митове. Той поставя често срещани сюжети в контекст, където стават смешни, и по този начин ги разрушава. А в полето на интертекстуалността между разнородни сюжети неминуемо възникват и нови символи. В това е същността на постмодернизма – ако в някой дискурс се въведат несвойствени за него елементи, сюжетът става смешен, а митът, основан на него престава да действа на душата на зрителя. Това важи както за литературата, така и за киното.”

Във филма на Тарантино „Гадни копилета” , Брад Пит с наслада издълбава свастика върху челото на главния лош с огромния си нож за мечки, после се отдръпва и с преценяващия поглед на художник, ударил последния щрих, казва: "Май това ще е моят шедьовър!" Авторът на статията във вестник „ Капитал” е на мнение, че след последния кадър на пародийната си военна мистерия "Гадни копилета" (Inglorious Basterds) Тарантино е в правото да каже същото. „Това е най-личният му, зрял и забавен филм от "Криминале" насам; връщане към енергията на думите да създават съспенс и живи (не непременно приятни) характери като в "Глутница кучета".”   

В статията от вестник „Капитал” откривам и интересна история за подготовката на снимките и възникването на идеята. Това е най-дълго отлежавалата идея на Тарантино. Авторът разказва, че режисьорът се хванал на бас с приятеля си Роджър Ейвъри, че някога ще направи голям филм с нацисти още докато продавали касети в Manhattan Video в Лос Анджелис в средата на 80-те. Изгледал е твърде много филми, в които нацистите са униформени карикатури и лесно пушечно месо. Но всички имали една обща слабост - били предсказуеми още след първия кадър, героичната мисия накрая винаги успявала, а Хитлер се самоубивал в бункера си без никакъв спектакъл.      

В лентата на Тарантино въпреки 150-те й минути няма и секунда скука. Разделен е на 5 отделни глави, които могат да се гледат и като самостоятелни новели, постоянно се коментират акценти и езици, има буквално игра на думи и асоциации в най-съспенсовия момент. Първата новела започва върху музика на Мориконе и с надпис "Имало едно време в окупирана от нацистите Франция...", което бързо прекратява претенциите за всякаква историческа правда. Следва половинчасов дуел с думи, сравним с разговорите около Мадона и правото на сервитьорките на бакшиш от началото на "Глутница кучета". От едната страна е френски фермер, когото заварваме да сече дърва. От пътя в далечината се задава кавалерията (в случая мотоциклетите) на лошите. Времето е сгъстено, готово всеки момент да тръгне по нотите на Мориконе (цялата музика е от предишни филми от леките жанрове). Срещу фермера е детективският мозък на Третия райх, известен като "Ловеца на евреи", с обноски на отегчен аристократ и перфидност на всевиждащ дявол.

 Играта е на орел и мишка, орелът благосклонно оставя най-красивата от жертвите му да избяга - единствената оцеляла дъщеря (Мелани Лоран) на избитото (но не в кадър, насилието Тарантино е запазил само за нацистите) еврейско семейство.

След няколко години и през една глава тя е собственичка на киносалон в стил ар деко в Париж. Гьобелс избира точно в него да е премиерата на последния му пропаганден филм за герой-снайперист, играещ самия себе си, на която ще присъства и Хитлер. Самият снайперист е голобрад симпатяга (Даниел Брюл от "Сбогом, Ленин"), който се влюбва в момичето. Но в нейната глава е само отмъщението, планирано с чисто филмови средства - запалима лента, киномашина, заключени врати на салона. В паралелен сюжет "копилетата" на Брад Пит водят индианска война с германците и свалят скалпове в едър план. В още по-паралелен сюжет английски командос, бивш кинокритик (Михаел Фасбендер) и немска филмова звезда, двойна шпионка (Диане Крюгер) готвят свой атентат в същия киносалон.

Правете кино, не война - това е лесното послание на "Гадни копилета". Животът е несъвършен, историческите развръзки още повече, затова се доверете на киното - то ще ви създаде  мечтаната реалност. И тя ще е толкова по-впечатляваща, интелигентна и секси от другата, че няма никакво значение дали е истина или не. Тарантино е направил това, което може най-добре - населил е един бутафорен жанр с герои от плът и кръв. Забавлението му е да подвежда очакванията ни - нищо не свършва така, както предполагаме. Разделя се с героите си с един замах, като се хили зад кадър точно когато сме ги взели насериозно. Всичко е само една изящна жанрова шега - почти като самия живот.

Източници :

в-к Капитал

Уикипедия

http://harta-bg.info/resources/papers/modern-postmodern.pdf

http://www.peremeny.ru/books/osminog/1146

 

 

Чувство за такт




Чувството за такт е комбинация от две неща – вродена чувствителност и усет към емоционалното състояние на другия. За разлика от чувствителността, която или я притежаваме или сме лишени от нея, усета се развива с годините. Развиваме го чрез житейския опит, който натрупваме, чрез новите запознанства, връзките ни с хората и най-вече чрез анализиране на себе си и останалите. Успешната комбинация между чувствителност и усет към другия води до точна преценка в начина по който реагираме (с изказвания и тъй нареченото общуване) на различни сигнали на нашия събеседник. За всички е ясно, че едно от най-важните неща за успешно и смислено съществуване е изкуството да общуваш. За него можем да поспорим дали е вродено или се придобива. Но едно е сигурно –чувството за такт в общуването е като танца между двама танцьори на танго. Ако и двамата са увладели танца добре, те не се настъпват и отстрани движенията им изглеждат хармонични и красиви. И обратното. Така е и при общуването. Важно е да знаем кога какво да кажем или да не кажем, да направим без да нараним или поставим другия в неудобно положение.
Забелязала съм, че много малко хора владеят изкуството да общуват цивилизовано, имат чувство за такт, което до голяма степен се дължи на възпитанието им, умеят да изслушват събеседника си, да не се съгласяват с него и в същото време да поддържат добрия тон и интригата на дискусията. Що се отнася до границата между такта и стадното чувство – тя е наистина тънка, тъй като въпросът не е да се съгласяваш с всичко и да бъркаш това с такт, а именно обратното - да не си съгласен, но да умееш тактично да изразиш мнението си, без по никакъв начин да осмееш или да накърниш опонента си.
Синоними на тактичен са: методичен, умел, сръчен, опитен, похватен, ловък, внимателен, умерен, предвидлив, уместен, целесъобразен, навременен, удобен, вежлив, деликатен, грижлив, подробен, предпазлив, разсъдлив, благоразумен, дипломатичен. Все прилагателни, които ни подсещат за добрите маниери и възпитание. Лесно е да ги спазваме на наша територия, тоест в родината или мястото където живеем. Проблемът възниква когато отидем на чуждо място, различно и дори екзотично за нас.Тогава нашето възпитание и чувство за такт може да не се вписват в тамошните разбирания за изисканост. Тогава всъщност се появяват така наречените „междукултурни различия”, които затрудняват общуването ни. Това рядко може да се случи между близки народи, защото колкото по-близки са границите, толкова по-близък е и манталитета.
Известният холандски учен Хеерт Хофстеде разработва методика, чрез която достига до пет измерения на националната култура. На базата на разработен въпросник е анкетирана определена извадка от населението на 50 страни и 3 региона. Използвайки статистически анализ, Хофстеде обобщава следните пет дименсии: властово разстояние, индивидуализъм/колективизъм, мъжественост/женственост, избягване на несигурността, дългосрочна/краткосрочна ориентация.
Под властово разстояние се разбира степента, в която членовете на институции и организации с по-малко власт, очакват и приемат неравното разпределение на властта. От проучените страни, тези с най-голямо властово разстояние са: Малайзия, Гватемала, Панама, Венецуела, Арабските държави, на 12-то място е бившата Югославия. Сред тези с най-малко властово разстояние са: Австрия, Израел, Дания, Нова Зеландия. България не попада в това изследване.
Измерението индивидуализъм – колективизъм, според Хофстеде, описва националните култури като съдържащи индивидуалистични или колективистични ценности. Индивидуализмът е характеристика на обществата, в които няма тесни връзки между индивидите; от всеки се очаква да се грижи за себе си и непосредственото си семейство. На противоположния полюс на скалата е разположен колективизмът, присъщ на обществата, в които от раждането си индивидът е интегриран в силни, споени вътрешни групи, които продължават да го защитават през целия му живот, в замяна на безпрекословна вярност. Резултатите от проведените от Хофстеде изследвания сочат, че страните с най-висока степен на индивидуализъм са САЩ, Австралия, Великобритания, Канада. Проявяващи силно колективистични нагласи са Венецуела, Гватемала, Еквадор. На базата на събрания за България емпиричен материал, екипът Ю. Генов - С. Карабельова констатират интересен културен феномен - Българите определено се възприемат като индивидуалисти и отдават значение по-скоро на индивидуалистичните ценности, което обаче в значителна степен се разминава с обичайното поведение. България попада в колективистичната част на континиума. Българинът се стреми към лична изява, но същевременно използва всяка възможност да се „скрие” в колектива, където да “размие” своята отговорност. Българинът е склонен “сам да си бъде шеф”, но предпочита друг да носи отговорност .
Измерението мъжественост – женственост разглежда тенденцията за разпределение на социалните роли по полов признак. Мъжествеността е характерна за общества, в които социалните полови роли са ясно разграничени (т.е. мъжете трябва да се налагат, да са съсредоточени върху материалния успех, а жените да бъдат скромни, нежни и загрижени за качеството на живота). Женствеността е характеристика на обществата, при които социополовите роли се застъпват, т.е. и мъжете, и жените трябва да са внимателни, нежни и загрижени за качеството на живота. Страните с мъжествена култура се стремят към общество на успеваемостта, докато женствените – към социалната държава. Според резултатите получени от изследването, проведено от екипа на доц. Давидков, България попада по средата на скалата, и не може да бъде изцяло отнесена нито към мъжествените култури, нито към женствените. Екипът Генов –Карабельова стига до извода, че изследваните у нас лица са с преобладаващи женски нагласи.
Последният критерии е този за избягването на несигурността. Това измерение установява степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от непознати или несигурни ситуации. По този критерий, България е по-близо до страните с по-висока степен на избягване на несигурността. Културите с висока степен на избягване на несигурността възприемат различното като опасно, докато за тези с ниска степен на избягване на риска, различното е забавно. За културите с по-високи стойности по този показател, са характерни повече стрес в работата, резистентност към промени, по-малко рискови начинания, ясна йерархична структура в организацията, спазвана от всички.
Мостът между националната култура и организационната култура са мисленето, поведението и ценностите на хората. Познаването на собственото различие в културно отношение осигурява възможността, да бъдат идентифицирани факторите, които спомагат или затрудняват общуването. Опознаването на собствената организационна култура и опознаването на други организационни култури на практика води до това – умението да работим заедно, т.е. как да свършим работата заедно.
След всички споменати междукултурни различия остава да отбележим, че понякога е много трудно да си тактичен на чужда територия. Разбиранията и ценосттите на народите понякога са толкова различни и дори съвсем противоположни, че е почти невъзможно да имаме уместно поведение. Но да оставим междукултурните взаимоотношения настрани и да се фокусираме върху междуличностните такива. На работното място, между приятели, на публични места или където и да било, е важно да притежаваме чувство за такт. То е комбинация между отлична обща култура, добро възпитание, но и още нещо, което го владеят само най-специалните хора. Ти такъв ли си?

Чувство за време



Времето е понятие, измислено от хората и всъщност не съществува. Деленето на дни, минути, секунди и прочее е създадено, за да улесни човешкото съществуване и да внесе ред и точност сред хората.Теоретично дори и дните и нощите не съществуват, защото ако пътуваме със самолет непрестанно, бихме могли да се намираме както в един постоянен ден, така и в нощ. На това място ще спомена и полярните дни и нощи на някои райони. Краткото слънцегреене в Скандинавските държави не пречи на режима на хората и на нормалното отмерване на дни и нощи.
Човечеството е изобретило часовника още в най-древни времена. Слънчевият часовник например, е часовник, който измерва времето по изменението на дължината на сянката на стрелката и движението ѝ по циферблата.Тези часовници се споменават дори в Библията. Те са познати на хората от древни времена.А часовникът, малкият преносим часовник, който днес всички ние смятаме за вещ, чието присъствие се разбира от само себе си, е бил изобретен през 1511 г. Изобретяването на часовника означавало, че ще е много по-лесно за хората да идват точно на срещите, което улеснило сферите на дейност от всякакъв вид. Максималната ефективност на работното място, независимо дали то е кантора, колеж или фабрика, зависи от синхронизираната дейност, а тя – много често от всеки, който носи часовник. Всъщност, трудно бихме си представили живота без часовници.
Забелязала съм, че има хора, които са с обърнат режим. Често те работят в нощни клубове, като бармани, танцьори, диджей, нощни охрани, дежурни и други. Тези хора живеят не когато грее слънцето, активната част от живота им е през времето, което наричаме нощ. Все пак, хората с така наречените сериозни професии се съобразяват с общоприетото време и то никога не им стига. Гонят го, опитват се да го надхитрят или да го оползотворят масимално добре.
Забелязала съм, че когато имам повече ангажименти разпределям времето си по-добре, а когато съм в период на почивка често се замотавам и не мога да се организирам за нищо. Напоследък се плаша от точността си, то не е лошо, но в повечето случай ми се налага да чакам, защото другите почти винаги закъсняват. Точността се дължи на добро възпитание, на чувство за време и на адекватност и присъствие.
Повечето невробиолози твърдят, че човек има силно заложено чувство за време и ако съумеем да го използваме правилно, то може да помогне при лечението на редица заболявания. Попаднах на няколко статии в които се говори за Дин Буономано и неговите колеги от университета на Калифорния в Лос Анжелис, които дават едно добро обяснение защо човек усеща хода на времето, дори когато няма пред себе си часовник.
Ако човек се лиши от ориентирите във времето (от съвременните часовници до природните - като движението на Слънцето например), той все пак ще може да фиксира хода на времето при това с доста голяма точност. Наистина, ако нямат часовник, някои хора грешат при определянето на интервал от 5 минути. Но загадката е не защо човек греши с няколко минути, а фактът, че човек “вътре в себе си” усеща неговия ход. До този момент в науката бяха изказани различни предположения за това: от сърцебиенето до “вграден часовников механизъм” в мозъка, който условно измерва времето и задава биологичния ритъм. Дин Буономано твърди, че функцията за усещане хода на времето е разпределена в целия мозък: “За нея няма някаква специфична област и тя работи доста своеобразно. Ако хвърлите камък в езеро, движението на водата ще бъде подпис, говорещ за времето на падането. Колкото по-далече отиват вълните, толкова повече време е минало”. Според учения, всеки външен сигнал, звук, светлина, сензорно усещане предизвиква реакции между клетките на мозъка. “Всяка реакция оставя подпис, който позволява по цялата мрежа от клетки да се кодира времето на дадено събитие”, уточнява той.
Освен това вътрешният часовник на човека се нагажда към промените в съответствие със сезона спрямо изгрева на слънцето. Изгревът е този, който регулира естествения ритъм на сън и бодърстване и през летните месеци. Резултатите от научно изследване показват, че преместването на часовника в лятното часово време пречи на естествената настройка на вътрешния часовник.
"Бяхме изненадани, но се оказа, че последиците са сериозни. Смяната от лятно на зимно часово време и обратно влияе върху естествените ритми в организма, въпреки че човек обикновено успява в рамките на няколко дни да се пригоди към промените", казват учените.
Така или иначе времето тече по един и същ начин, независимо как го усещаме. Десет минути са си десет минути. Някой може да ги усети като миг, друг като цяла вечност. Ако усещането ти за време обаче постоянно се мени, това означава, че не винаги си в него. Тоест, не винаги изживяваш момента пълноценно, не му се отдаваш до край, имаш скрупули или просто не си там. Ако не си във времето, то няма да те чака, няма и да се върне.Ако на рожденния ден на близък човек мислиш за свои проблеми, не се забавляваш и не си в ситуацията, то по-добре въобще да не присъстваш. Човек трябва добре да знае за какво е на този свят, какво всъщност прави в дадения момент и как да присъства във времето напълно и безкомпромисно. Ако пренебрегнеш тези истини, рискуваш да се объркаш, да си недоволен и сам да не можеш са се анализираш. А ако сме напълно отдадени на момента, на мястото и ситуацията, то и времето ще е с нас и винаги ще тече по един и същ начин. Всеки иска да бъде на точното място и в точното време, за да намери своето място и своето време.
Някой ще кажат, че е невъзможно винаги да усещаш времето по един и същ начин, но според мен е възможно. Защо ли докато чакаме някого, винаги се изнервяме и усещаме как времето почти е спряло. Ако в същия този момент се абстрахираме от чакането, приемем го за даденост и го оползотворим по-абстрактен начин, освен че ще спестим нерви, ще усетим и времето в нормалния му ход.
Попаднах на една интересна теория в сайт, предназначен предимно за мъже. В статията се разказва за Космоса и дали наистина там се старее по-бавно. В подкрепа на това твърдение, авторът е вмъкнал специалната теория на относителността. Примерът е следния: за всеки два часовника, които се движат един спрямо друг, е вярно, че ако сме в системата на единия, ще ни се струва, че другият върви по-бавно. Това е при условие, че двете точки се движат с еднаква скорост една спрямо друга по време на наблюдението – например ако едната е човек, застанал на Земята, а другата е човек, движещ се в Космоса с висока скорост. В този случай, за човека на Земята часовникът на другия в Космоса отмерва по-бавно времето. Но всичко е относително – реално времето и в двете системи си тече с обичайната скорост. Просто едното тече по-бавно спрямо другото.
Другият вид забавяне на времето е наречено „гравитационно забавяне”. За разлика от първото, то не е относително и не зависи от това къде се намираме. Затова, ако един човек с часовник стои на Земята, а друг човек с часовник е на върха на висока кула, и за двамата часовникът на Земята върви по-бавно.
Не съм голяма почитателка на фантастиката, така че ще се върна в нормалния живот и за финал ще махна всички „ако”-та, които затрудняват изследването на тази така или иначе трудна и необятна тема. Времето може да се разгледа от много страни, но това, което ни върши работа за да го разберем, е нашето си време - това „тук и сега”. За да сме пълноценно-присъстващи в него, трябва да го усетим, да сме част от него и да се чувстваме комфортно в него. Да не се опитваме да го прекрояваме и модифицираме по наш модел, а просто да сме на точното място по точното време и това да се усеща с всяка вибрация на тялото, във всяка прашинка наоколо. И най-важното –никога да не съжеляваме за изгубеното време - защото такова не съществува.

Keep smiling
или
Продължавай да се усмихваш
by
Карина Ивайлова Караньотова

Разхождайки се по софийските улици често срещам намусени, навъсени и наистина много кисели хора. Тези криви и нещастни физиономии ме провокираха да направя един експеримент - да се усмихвам на всеки срещнат. Исках да разбера какъв процент от хората ще ми отвърнат със същото, резултатът обаче беше плачевен. Минувачите които отговориха на моята усмивка бяха много малко, дори по-малко от половината. Тъжно, но факт - хората в България все по-малко се усмихват. Наистина е трудно да си засмян, крачейки в купища от боклуци, по мръсните и разбити софийски улици, с дребна сума в джоба.
Затова пък, положително настроените хора които срещнах бяха видимо по-успели, по-щастливи и дори по-красиви. Това твърдение отдавна е научно доказано и е актуална тема на редица документални филми, като например-Тайната и Великата тайна на водата. И в двата, идеята за положителната нагласа на човека и въздействието му, чрез нея на заобикалящия го свят, е разгледана доста обстойно.
Продължавам да говоря за усмивката, не само като за мимика на лицето, но и като за цялостно светоусещане - любов към живота,радост от малките неща, колкото и клиширано да звучи. Колкото повече се усмихваш, толкова по-положителен ще е животът ти. Като доказателство за това, ще дам пример с друг европейски град. Същият експеримент с усмихването на случайните минувачи из улиците направих и в Прага.Резултатът беше коренно различен от този по софийските улици, но и улиците им бяха различни-чисти,подредени и много красиви. Пражаните отвръщаха на усмивката ми в 80%.Дали това че хората в Прага са по-усмихнати е повлияло на заобикалящата ги среда, дали положителната настройка у хората наистина е ключ към по-красив, смислен и спокоен живот.
Нещо повече-по едно време се бях отплеснала нанякъде и явно бях заела намусена физионмия, тогава един човек ме стресна и извика:”SMILE!”. Естествено послушах го и веднага се захилих...
Усмивката е начин на живот, гледам да се усмихвам през цялото време, не успявам само когато спя или когато се замисля за нещо неприятно. Казвали са ми ,че имам хубава усмивка и трябва постоянно да ми е на лицето, защото го разкрасява. Затова когато се снимам също гледам да съм усмихната, така придавам настроение на снимката. На световните конкурси за красота, както и на престижните филмови или музикални награди всички са усмихнати. В България обаче и на събития и по клубовете и по списанията всички са приятно нацупени и намусени.Може би показват силиконовите си муцунки и се притесняват да не ги повредят. Но дали и мъжете имат силикон?
Независимо обаче дали сме в България, в Чехия, в Дубай или Зимбабве, животът ни със сигурност ще е по-лек и приятен ако се усмихваме. Преди няколко дена , например бях ужасно нервирана, заради поредния акт, който ми спретнаха едни не много усмихнати полицаи. Беше ми много кофти, но реших да забравя за случилото се , защото така или иначе нищо не можех да направя. Започнах да си мисля за хубавите неща които ми предстоят, за пътувания, слънце и нови запознаства.И когато отидох на лекции и срещнах колежките в коридора те ме попита каква е причината да съм толкова щастлива. А аз им разказах историята за акта и те останаха доста озадачени...
Понякога наистина е трудно да пренебрегнеш неприятните неща които ти се случват. С акта е лесно, но някой житейски трагедии са твърде тежки , за да подходим към тях с усмивка. Но все пак нищо не ни пречи да опитаме да сме по-усмихнати, да търсим хубавото и в най-лошите неща, да се усмихваме на живота, за да ни се усмихва и той на нас.
А аз ще продължа да се усмихвам на минувачите с надеждата броя на тези които ми отвръщат да се увеличи.

Усмихни се

от Дамян Атанасов


Човеко, в отчаяние недей изпада,
на тъгата недей се поддава.
Тя е зла прокоба,
на душата е подкова.
Изправи глава, очи вдигнии
сълзи не проливай ти.
Защо трябва в страдание да се обгръщаш,
а не красотата на света да прегръщаш?Хайде, усмихни се,
за нищо не грижи се.
Сега подавам ти ръка,
а ти свирни си с уста.
Възпей златиста есен
и запей щастлива песен.
Днес своя нов живот заживя
и като птица свободна полетя

Къде да отидем и какво да видим за 3 дни в Прага?

Първи ден
Ако имате само един ден в Прага (което е жалко, но ако няма какво да направите по въпроса, все пак и малко е нещо) Не съм сутрешен човек, затова маршрутът долу започва по-скор по обед, отколкот в ранна утрин. :-)
Преди всичко, заредете „батериите” си със вкусна закуска, но не прекалявайте, тъй като има опасност да неможете да направите и една стъпка. Започнете където започва Царския Път – пред Кметството и продължете както следва:
Улица Селетна: Прашна кула, Кметство, Староместки площад.Астрономически часовник и Църква на Дева Мария пред Тин.
Качете се на Кулата на Градския Съвет, на Орлой (Астрономическия часовник)
Следвайте Сребърната Линия към Карловия мост през тесните улички пълни със магазини за сувенири.
Ако наистина сте фен на кулите, качете се на Кулата на Моста в Стария Град и се насладете на хубавата гледка към Карловия мост и на бреговете на Вълтава
Изпитайте удоволствие от разходката по Карловия мост и погледнете Кулата на моста на Мала Страна.
В Мала Страна посетете катедралата Св. Николай, най-представителната за бароковия стил сграда в Прага, Църквата на Дева Мария Победителка, където е и Пражкия Малденец Исус.
Поспрете на улица Нерудова за някой апетитен чешки специалитет за обяд, придружен от вкусна чешка бира.
Продължете своят маршрут към Пражкия замък.

В двора на Пражкия замък вижте катедралата Св. Вит,базиликата Св. Георги и Златната Линия. В случай, че сте фен на галерии и музеи, посетете някои от изложбите в Замъка. Ако предпочитате да се наслаждавате на природата, насочете се към Лятната градина (отворена до 6ч. вечер). Разходете се из прекрасния парк, насладете се гледката към Мала Страна отляво, където се откроява куполът на Катедралата Св. Николай.
В случай че вече сте уморени и сте си запазили билети за театър или някой концерт, слезте по стълбите на Стария Замък, които ще ви изведат на станция Малостранска на метрото и трамвая, или пресечете моста пеши се върнете към хотела да се приготвите за вечерта. Отдясно е Карловия Мост, а на края на моста ще видите концертната зала Рудолфинум и най-стария университет в централна Европа – Карловския Университет.
Върнахте се обратно на площада на Стария Град.


Втори ден
Имайки предвид, че сте на почивка и вероятно сте останали будни до късно предишната вечер, предполагам че и втория ден от нашата разходка ще започне да речем към 10-11ч. Ето някои места, които не трябва да пропускате:
Започнете при Староместкият площад и посетете Еврейското Гробище.
След като посетите Еврейския Квартал, преминете отново през Площада на Стария Град и улица Celtna към Wenceslas Square (Vaclavske namesti). Следвайте знаците водещи към Вацлавски Намести и Националния Музей. В случай, че сте вече гладни, спрете за бира и обяд в някой от многото ресторанти из Стария Град.
Разходете се през Площад Wenceslas (Vaclavske namesti), господстван от внушителната гледка към основната сграда на Националния Музей.
От върха на площада Wenceslas вземете метрото за две спирки към Вишеград.
Вишеград – следвайте знаците които първо ще ви отведат към Ротондата Св. Мартин, после се разходете през стените на старите крепости, които ще ви изведат към Славянското гробище и Църквата Свети Петър и Павел. Отдясно на църквата има прекрасна гледка към Прага и наскоро отново отворилия врати за посещения ареал, откъдето можете да видите Libuse’s baths.
Спрете за по бира и мезе на бирената тераса на Вишеград.
Продължете по трамвайните релси към Karlovo Namesti, по пътя ще видите the Emauzy, а от Charles Square (Karlovo namesti) отидете към река Вълтава. Ще минете покрай Църквата на св. Св. Кирил и Методий и на брега на Вълтава ще видите Dancing House.
Вървете по брега на Вълтава и се насочете към Карловия Мост. Има чудесна гледка към Замъка и реката.
Вечерта може да избирате между концерт, вечеря във шикозен ресторант, посещение на някой бар, или просто разходка през добре осветения център на града.

http://www.prague.net/itineraries-in-prague
Трети ден
Продължаваме от там, докъдето стигнахме в края на втория ден.
Започнете при Националния Театър и прекосете Легионерския Мост към Ujezd
Спрете за минута при Мемориала на Жертвите на комунизма и отидете до фуникулера.
Качете се с фуникулера на Петрин Хълм, погледнете красивия парк: разходете се из градината на розите към Лабиринта от огледала (Bludiste). Разпуснете малко във стаята с огледала, гледайки смешните си отражения.
Изкачете се на Обсерваторията и се насладете на прекрасната гледка над Прага, с бреговете на Вълтава, Замъкът и Хрдчани, Мала Страна и Карловия Мост.
Разходете се до Пражкия Замък. По пътя ще минете покрай Страховския Манастир, и ще откриете живописната гледка към Петрин Парк и Стара Прага.
От Страховския Манастир, ще видите знаци упътващи ви към Мнанстира Лорета. Ако се интересувате от църкви в барок, си струва да го посетите. От там можете да се отправите към Пражкия Замък.
Ако вече сте изморени, можете да хванете трамвай обратно към центъра (спирка “Prazsky Hrad” anebo “Pohorelec”), ако ли не, продълйете по следния маршрут:
Спрете преди главния вход на Пражкия Замък и се насладете на още една прелестна гледка към Прага, този път от другата страна
Разходете се в двора на Пражкия Замък: Катедралата St. Vitus, Златната Линия, Лятната градина. Разходете се из градината, отляво се открива Мала Страна с червените си покриви и куполът на Катедралата на Свети Николай.
Слезте по стълбите на Пражкия Замък излизайки на улица Нерудова.
Следвайте знаците (или тълпата) към Карловия мост и завършете обиколката си с хубава вечеря в някой от многобройните барове и ресторанти в центъра. Малко по-скъпо ще ви излезе удоволствието да вечеряте на терасите срещу Астрономическия Часовник на Площада на Стария Град.

Средната картина

Посветено на Ники Мартинов


Средната картина е съвременно стихотворение, което повече от чудесно описва по-голямата част от днешното общество. С голяма точност и доза ирония, авторът разгръща тъжната картинка на съвременното поколение. В началото на творбата Александър Ангелов ни насочва към средната картина - тази която го тревожи, като изключва - успелите, интелигентните и забогатели младежи, както и бабите реститутки.

Искам да получа среден процент,
естетическия
най-масов коефициент!

Още тук става ясно, че стихотворението се заема с цветущо описание на масовата публика, масовия човек и неговите интереси. Авторът явно не е очарован от обичайния реализъм и е решил да ни предаде негативните си впечатления. Съвсем невинно той ни насочва към групата от хора, които описва, намеква ни за простотата им и ниският морал. Лебедите по таблите на креватите красноречиво говорят за кичозни люде, простреляните сърни, пък, са символ на кощунство и издевателство над природата, като кулминацията в абзаца са обезчестените и захвърлени моми. Те не знам точно на какво са символ, но със сигурност говорят за общество с нисък морал, неуважение към жените и чувствата им. Като една вметка тук, бих добавила, че много от тези моми, грубо наранени и подценени , намериха семейно щастие с чужденци. Явно на красавиците им е писнало да търпят българският и по-общо казано - балкански манталитет и са решили веднъж да се почувстват като принцеси.
Но, да се върнем на цветущия пейзаж от средната картина. Ковьорчетата с извезани сюжети са дълбоко скрити зад бюра и печки, за да се прикрие провинциалното потекло. Вместо тях на показ е благосъстоянието:

-по масите легиони от салфетки;
-във стъклен шкаф накъдрен порцелан;
-и боядисани на едро статуетки;

По всичко става ясно, че в тази картина кичът е качен на пиедестал. Кич, демонстрация на материални възможности и сериозен провинциален полъх. За това говорят гоблените, дипломите и позлатените рамки от варак. Върха на безпомощното съществуване на обществото, което е обект на изследване в творбата на Александър Ангелов са канарачетата и папагалите –отново символ на простотия, бездуховност и еснафлък. По-нататък описанието става по-конкретно и читателят добива много ясна предства за кои хора става въпрос. Многобройните пайети, дантели, ресни, както и аксесоарите - дрънкулки са типични за чалга прослойката. Още в по-горните редове правим асоциации за поп-фолк заведение заради многото салфетки, а пълните и празни гарафи допълват пейзажа. Впиянчените вдовици, както и глупавите такива са типичен пример от обществото на мутрите. Добре знаем, че в повечето случаи баровците с лъскавите лимузини са лесно забогатели с измами , далавери, насилие и мрачни сделки. Дотук добре, но прекалената показност на безмислените им милиони, коли, яхти и какво ли още не доведоха повечето такива индивиди до преждевременна смърт. Отмъщенията, завистта и поръчковите убийства бяха станали неразделна част от ежедневието на мутрите. Сега останаха вдовиците по кръчмите изпивайки света за да забравят униженията и мъката. А останалите тайничко им завиждат за наследствата-купчинки пари –намаляващи с всяка изпита бутилка и всеки нов парцал.
Но да се върнем на средната картина - все пак какво е един поп-фолк клуб без неговия оркестър?
-овчар със флейта;флейта без овчар;
-пастирка на овчарчето другар
Дали пастирката е някоя фолк певица или просто сервитьорка не става съвсем ясно, но разликата не е кой знае колко голяма. Авторът продължава упорито да критикува провинциалният пейзаж. Армаганът от Видин красноречиво говори за дребнавостта и селския произход на хората завладели България. Използвам думата завладели, защото следващият абзац говори за нещо масово и дори качено на пиедестал. Александър Ангелов, хем разочарован от действителността, хем уплашен да не стане неусетно част от нея, заявява, че такава ни е средната естетика. Тъжно, но факт. Остава само, тези които все още сме извън нея да се опитаме да направим нещо смислено за страната си. И колкото и клиширано да звучи да повдигнем по някакъв начин позамрелия български дух, но не с чалга, шампанско и сълзи, а с любов, изкуство, свежи идеи и духовна извисеност!

Нищо не обединява един народ така, както неговият фолклор. Живото доказателство за това е ансамбъла „Овчарска песен” към читалището „Св. Св. Кирил и Методий” в село Дорково. Фолклорният ансамбъл е основан през 1971г. Той се състои от оркестър, танцов състав, мъжка певческа група и женска певческа група, а инструментите, които използват са кавал, гайда, тъпан, тарамбука, тамбура.

Имах уникалната възможност да чуя и видя на живо изпълнение на самодейците. Освен с невероятното звучене ансамбъла ме очарова с красивите си носии, динамичното хоро на девойките и колективният дух на целия състав. След изпълненито им бях абсолютно сигурна, че множеството престижни награди от международни фестивали са напълно заслужени. Родопското село Дорково не би било същото без ансамбъл „Овчарска песен”, защото освен ,че повдигат духа на всички жители в селото и околностите, състава организира и международен фестивал за автентичен фолклор. Местните жители ми споделиха, че по време на фестивала селото им направо разцъфва, хора от цял свят се стичат да чуят автентичният български фолклор, а българите идват да чуят чуждите състави. Всички обаче остават запленени от китното селце и прелестната природа на Родопите.