Чувство за такт




Чувството за такт е комбинация от две неща – вродена чувствителност и усет към емоционалното състояние на другия. За разлика от чувствителността, която или я притежаваме или сме лишени от нея, усета се развива с годините. Развиваме го чрез житейския опит, който натрупваме, чрез новите запознанства, връзките ни с хората и най-вече чрез анализиране на себе си и останалите. Успешната комбинация между чувствителност и усет към другия води до точна преценка в начина по който реагираме (с изказвания и тъй нареченото общуване) на различни сигнали на нашия събеседник. За всички е ясно, че едно от най-важните неща за успешно и смислено съществуване е изкуството да общуваш. За него можем да поспорим дали е вродено или се придобива. Но едно е сигурно –чувството за такт в общуването е като танца между двама танцьори на танго. Ако и двамата са увладели танца добре, те не се настъпват и отстрани движенията им изглеждат хармонични и красиви. И обратното. Така е и при общуването. Важно е да знаем кога какво да кажем или да не кажем, да направим без да нараним или поставим другия в неудобно положение.
Забелязала съм, че много малко хора владеят изкуството да общуват цивилизовано, имат чувство за такт, което до голяма степен се дължи на възпитанието им, умеят да изслушват събеседника си, да не се съгласяват с него и в същото време да поддържат добрия тон и интригата на дискусията. Що се отнася до границата между такта и стадното чувство – тя е наистина тънка, тъй като въпросът не е да се съгласяваш с всичко и да бъркаш това с такт, а именно обратното - да не си съгласен, но да умееш тактично да изразиш мнението си, без по никакъв начин да осмееш или да накърниш опонента си.
Синоними на тактичен са: методичен, умел, сръчен, опитен, похватен, ловък, внимателен, умерен, предвидлив, уместен, целесъобразен, навременен, удобен, вежлив, деликатен, грижлив, подробен, предпазлив, разсъдлив, благоразумен, дипломатичен. Все прилагателни, които ни подсещат за добрите маниери и възпитание. Лесно е да ги спазваме на наша територия, тоест в родината или мястото където живеем. Проблемът възниква когато отидем на чуждо място, различно и дори екзотично за нас.Тогава нашето възпитание и чувство за такт може да не се вписват в тамошните разбирания за изисканост. Тогава всъщност се появяват така наречените „междукултурни различия”, които затрудняват общуването ни. Това рядко може да се случи между близки народи, защото колкото по-близки са границите, толкова по-близък е и манталитета.
Известният холандски учен Хеерт Хофстеде разработва методика, чрез която достига до пет измерения на националната култура. На базата на разработен въпросник е анкетирана определена извадка от населението на 50 страни и 3 региона. Използвайки статистически анализ, Хофстеде обобщава следните пет дименсии: властово разстояние, индивидуализъм/колективизъм, мъжественост/женственост, избягване на несигурността, дългосрочна/краткосрочна ориентация.
Под властово разстояние се разбира степента, в която членовете на институции и организации с по-малко власт, очакват и приемат неравното разпределение на властта. От проучените страни, тези с най-голямо властово разстояние са: Малайзия, Гватемала, Панама, Венецуела, Арабските държави, на 12-то място е бившата Югославия. Сред тези с най-малко властово разстояние са: Австрия, Израел, Дания, Нова Зеландия. България не попада в това изследване.
Измерението индивидуализъм – колективизъм, според Хофстеде, описва националните култури като съдържащи индивидуалистични или колективистични ценности. Индивидуализмът е характеристика на обществата, в които няма тесни връзки между индивидите; от всеки се очаква да се грижи за себе си и непосредственото си семейство. На противоположния полюс на скалата е разположен колективизмът, присъщ на обществата, в които от раждането си индивидът е интегриран в силни, споени вътрешни групи, които продължават да го защитават през целия му живот, в замяна на безпрекословна вярност. Резултатите от проведените от Хофстеде изследвания сочат, че страните с най-висока степен на индивидуализъм са САЩ, Австралия, Великобритания, Канада. Проявяващи силно колективистични нагласи са Венецуела, Гватемала, Еквадор. На базата на събрания за България емпиричен материал, екипът Ю. Генов - С. Карабельова констатират интересен културен феномен - Българите определено се възприемат като индивидуалисти и отдават значение по-скоро на индивидуалистичните ценности, което обаче в значителна степен се разминава с обичайното поведение. България попада в колективистичната част на континиума. Българинът се стреми към лична изява, но същевременно използва всяка възможност да се „скрие” в колектива, където да “размие” своята отговорност. Българинът е склонен “сам да си бъде шеф”, но предпочита друг да носи отговорност .
Измерението мъжественост – женственост разглежда тенденцията за разпределение на социалните роли по полов признак. Мъжествеността е характерна за общества, в които социалните полови роли са ясно разграничени (т.е. мъжете трябва да се налагат, да са съсредоточени върху материалния успех, а жените да бъдат скромни, нежни и загрижени за качеството на живота). Женствеността е характеристика на обществата, при които социополовите роли се застъпват, т.е. и мъжете, и жените трябва да са внимателни, нежни и загрижени за качеството на живота. Страните с мъжествена култура се стремят към общество на успеваемостта, докато женствените – към социалната държава. Според резултатите получени от изследването, проведено от екипа на доц. Давидков, България попада по средата на скалата, и не може да бъде изцяло отнесена нито към мъжествените култури, нито към женствените. Екипът Генов –Карабельова стига до извода, че изследваните у нас лица са с преобладаващи женски нагласи.
Последният критерии е този за избягването на несигурността. Това измерение установява степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от непознати или несигурни ситуации. По този критерий, България е по-близо до страните с по-висока степен на избягване на несигурността. Културите с висока степен на избягване на несигурността възприемат различното като опасно, докато за тези с ниска степен на избягване на риска, различното е забавно. За културите с по-високи стойности по този показател, са характерни повече стрес в работата, резистентност към промени, по-малко рискови начинания, ясна йерархична структура в организацията, спазвана от всички.
Мостът между националната култура и организационната култура са мисленето, поведението и ценностите на хората. Познаването на собственото различие в културно отношение осигурява възможността, да бъдат идентифицирани факторите, които спомагат или затрудняват общуването. Опознаването на собствената организационна култура и опознаването на други организационни култури на практика води до това – умението да работим заедно, т.е. как да свършим работата заедно.
След всички споменати междукултурни различия остава да отбележим, че понякога е много трудно да си тактичен на чужда територия. Разбиранията и ценосттите на народите понякога са толкова различни и дори съвсем противоположни, че е почти невъзможно да имаме уместно поведение. Но да оставим междукултурните взаимоотношения настрани и да се фокусираме върху междуличностните такива. На работното място, между приятели, на публични места или където и да било, е важно да притежаваме чувство за такт. То е комбинация между отлична обща култура, добро възпитание, но и още нещо, което го владеят само най-специалните хора. Ти такъв ли си?

Чувство за време



Времето е понятие, измислено от хората и всъщност не съществува. Деленето на дни, минути, секунди и прочее е създадено, за да улесни човешкото съществуване и да внесе ред и точност сред хората.Теоретично дори и дните и нощите не съществуват, защото ако пътуваме със самолет непрестанно, бихме могли да се намираме както в един постоянен ден, така и в нощ. На това място ще спомена и полярните дни и нощи на някои райони. Краткото слънцегреене в Скандинавските държави не пречи на режима на хората и на нормалното отмерване на дни и нощи.
Човечеството е изобретило часовника още в най-древни времена. Слънчевият часовник например, е часовник, който измерва времето по изменението на дължината на сянката на стрелката и движението ѝ по циферблата.Тези часовници се споменават дори в Библията. Те са познати на хората от древни времена.А часовникът, малкият преносим часовник, който днес всички ние смятаме за вещ, чието присъствие се разбира от само себе си, е бил изобретен през 1511 г. Изобретяването на часовника означавало, че ще е много по-лесно за хората да идват точно на срещите, което улеснило сферите на дейност от всякакъв вид. Максималната ефективност на работното място, независимо дали то е кантора, колеж или фабрика, зависи от синхронизираната дейност, а тя – много често от всеки, който носи часовник. Всъщност, трудно бихме си представили живота без часовници.
Забелязала съм, че има хора, които са с обърнат режим. Често те работят в нощни клубове, като бармани, танцьори, диджей, нощни охрани, дежурни и други. Тези хора живеят не когато грее слънцето, активната част от живота им е през времето, което наричаме нощ. Все пак, хората с така наречените сериозни професии се съобразяват с общоприетото време и то никога не им стига. Гонят го, опитват се да го надхитрят или да го оползотворят масимално добре.
Забелязала съм, че когато имам повече ангажименти разпределям времето си по-добре, а когато съм в период на почивка често се замотавам и не мога да се организирам за нищо. Напоследък се плаша от точността си, то не е лошо, но в повечето случай ми се налага да чакам, защото другите почти винаги закъсняват. Точността се дължи на добро възпитание, на чувство за време и на адекватност и присъствие.
Повечето невробиолози твърдят, че човек има силно заложено чувство за време и ако съумеем да го използваме правилно, то може да помогне при лечението на редица заболявания. Попаднах на няколко статии в които се говори за Дин Буономано и неговите колеги от университета на Калифорния в Лос Анжелис, които дават едно добро обяснение защо човек усеща хода на времето, дори когато няма пред себе си часовник.
Ако човек се лиши от ориентирите във времето (от съвременните часовници до природните - като движението на Слънцето например), той все пак ще може да фиксира хода на времето при това с доста голяма точност. Наистина, ако нямат часовник, някои хора грешат при определянето на интервал от 5 минути. Но загадката е не защо човек греши с няколко минути, а фактът, че човек “вътре в себе си” усеща неговия ход. До този момент в науката бяха изказани различни предположения за това: от сърцебиенето до “вграден часовников механизъм” в мозъка, който условно измерва времето и задава биологичния ритъм. Дин Буономано твърди, че функцията за усещане хода на времето е разпределена в целия мозък: “За нея няма някаква специфична област и тя работи доста своеобразно. Ако хвърлите камък в езеро, движението на водата ще бъде подпис, говорещ за времето на падането. Колкото по-далече отиват вълните, толкова повече време е минало”. Според учения, всеки външен сигнал, звук, светлина, сензорно усещане предизвиква реакции между клетките на мозъка. “Всяка реакция оставя подпис, който позволява по цялата мрежа от клетки да се кодира времето на дадено събитие”, уточнява той.
Освен това вътрешният часовник на човека се нагажда към промените в съответствие със сезона спрямо изгрева на слънцето. Изгревът е този, който регулира естествения ритъм на сън и бодърстване и през летните месеци. Резултатите от научно изследване показват, че преместването на часовника в лятното часово време пречи на естествената настройка на вътрешния часовник.
"Бяхме изненадани, но се оказа, че последиците са сериозни. Смяната от лятно на зимно часово време и обратно влияе върху естествените ритми в организма, въпреки че човек обикновено успява в рамките на няколко дни да се пригоди към промените", казват учените.
Така или иначе времето тече по един и същ начин, независимо как го усещаме. Десет минути са си десет минути. Някой може да ги усети като миг, друг като цяла вечност. Ако усещането ти за време обаче постоянно се мени, това означава, че не винаги си в него. Тоест, не винаги изживяваш момента пълноценно, не му се отдаваш до край, имаш скрупули или просто не си там. Ако не си във времето, то няма да те чака, няма и да се върне.Ако на рожденния ден на близък човек мислиш за свои проблеми, не се забавляваш и не си в ситуацията, то по-добре въобще да не присъстваш. Човек трябва добре да знае за какво е на този свят, какво всъщност прави в дадения момент и как да присъства във времето напълно и безкомпромисно. Ако пренебрегнеш тези истини, рискуваш да се объркаш, да си недоволен и сам да не можеш са се анализираш. А ако сме напълно отдадени на момента, на мястото и ситуацията, то и времето ще е с нас и винаги ще тече по един и същ начин. Всеки иска да бъде на точното място и в точното време, за да намери своето място и своето време.
Някой ще кажат, че е невъзможно винаги да усещаш времето по един и същ начин, но според мен е възможно. Защо ли докато чакаме някого, винаги се изнервяме и усещаме как времето почти е спряло. Ако в същия този момент се абстрахираме от чакането, приемем го за даденост и го оползотворим по-абстрактен начин, освен че ще спестим нерви, ще усетим и времето в нормалния му ход.
Попаднах на една интересна теория в сайт, предназначен предимно за мъже. В статията се разказва за Космоса и дали наистина там се старее по-бавно. В подкрепа на това твърдение, авторът е вмъкнал специалната теория на относителността. Примерът е следния: за всеки два часовника, които се движат един спрямо друг, е вярно, че ако сме в системата на единия, ще ни се струва, че другият върви по-бавно. Това е при условие, че двете точки се движат с еднаква скорост една спрямо друга по време на наблюдението – например ако едната е човек, застанал на Земята, а другата е човек, движещ се в Космоса с висока скорост. В този случай, за човека на Земята часовникът на другия в Космоса отмерва по-бавно времето. Но всичко е относително – реално времето и в двете системи си тече с обичайната скорост. Просто едното тече по-бавно спрямо другото.
Другият вид забавяне на времето е наречено „гравитационно забавяне”. За разлика от първото, то не е относително и не зависи от това къде се намираме. Затова, ако един човек с часовник стои на Земята, а друг човек с часовник е на върха на висока кула, и за двамата часовникът на Земята върви по-бавно.
Не съм голяма почитателка на фантастиката, така че ще се върна в нормалния живот и за финал ще махна всички „ако”-та, които затрудняват изследването на тази така или иначе трудна и необятна тема. Времето може да се разгледа от много страни, но това, което ни върши работа за да го разберем, е нашето си време - това „тук и сега”. За да сме пълноценно-присъстващи в него, трябва да го усетим, да сме част от него и да се чувстваме комфортно в него. Да не се опитваме да го прекрояваме и модифицираме по наш модел, а просто да сме на точното място по точното време и това да се усеща с всяка вибрация на тялото, във всяка прашинка наоколо. И най-важното –никога да не съжеляваме за изгубеното време - защото такова не съществува.

Keep smiling
или
Продължавай да се усмихваш
by
Карина Ивайлова Караньотова

Разхождайки се по софийските улици често срещам намусени, навъсени и наистина много кисели хора. Тези криви и нещастни физиономии ме провокираха да направя един експеримент - да се усмихвам на всеки срещнат. Исках да разбера какъв процент от хората ще ми отвърнат със същото, резултатът обаче беше плачевен. Минувачите които отговориха на моята усмивка бяха много малко, дори по-малко от половината. Тъжно, но факт - хората в България все по-малко се усмихват. Наистина е трудно да си засмян, крачейки в купища от боклуци, по мръсните и разбити софийски улици, с дребна сума в джоба.
Затова пък, положително настроените хора които срещнах бяха видимо по-успели, по-щастливи и дори по-красиви. Това твърдение отдавна е научно доказано и е актуална тема на редица документални филми, като например-Тайната и Великата тайна на водата. И в двата, идеята за положителната нагласа на човека и въздействието му, чрез нея на заобикалящия го свят, е разгледана доста обстойно.
Продължавам да говоря за усмивката, не само като за мимика на лицето, но и като за цялостно светоусещане - любов към живота,радост от малките неща, колкото и клиширано да звучи. Колкото повече се усмихваш, толкова по-положителен ще е животът ти. Като доказателство за това, ще дам пример с друг европейски град. Същият експеримент с усмихването на случайните минувачи из улиците направих и в Прага.Резултатът беше коренно различен от този по софийските улици, но и улиците им бяха различни-чисти,подредени и много красиви. Пражаните отвръщаха на усмивката ми в 80%.Дали това че хората в Прага са по-усмихнати е повлияло на заобикалящата ги среда, дали положителната настройка у хората наистина е ключ към по-красив, смислен и спокоен живот.
Нещо повече-по едно време се бях отплеснала нанякъде и явно бях заела намусена физионмия, тогава един човек ме стресна и извика:”SMILE!”. Естествено послушах го и веднага се захилих...
Усмивката е начин на живот, гледам да се усмихвам през цялото време, не успявам само когато спя или когато се замисля за нещо неприятно. Казвали са ми ,че имам хубава усмивка и трябва постоянно да ми е на лицето, защото го разкрасява. Затова когато се снимам също гледам да съм усмихната, така придавам настроение на снимката. На световните конкурси за красота, както и на престижните филмови или музикални награди всички са усмихнати. В България обаче и на събития и по клубовете и по списанията всички са приятно нацупени и намусени.Може би показват силиконовите си муцунки и се притесняват да не ги повредят. Но дали и мъжете имат силикон?
Независимо обаче дали сме в България, в Чехия, в Дубай или Зимбабве, животът ни със сигурност ще е по-лек и приятен ако се усмихваме. Преди няколко дена , например бях ужасно нервирана, заради поредния акт, който ми спретнаха едни не много усмихнати полицаи. Беше ми много кофти, но реших да забравя за случилото се , защото така или иначе нищо не можех да направя. Започнах да си мисля за хубавите неща които ми предстоят, за пътувания, слънце и нови запознаства.И когато отидох на лекции и срещнах колежките в коридора те ме попита каква е причината да съм толкова щастлива. А аз им разказах историята за акта и те останаха доста озадачени...
Понякога наистина е трудно да пренебрегнеш неприятните неща които ти се случват. С акта е лесно, но някой житейски трагедии са твърде тежки , за да подходим към тях с усмивка. Но все пак нищо не ни пречи да опитаме да сме по-усмихнати, да търсим хубавото и в най-лошите неща, да се усмихваме на живота, за да ни се усмихва и той на нас.
А аз ще продължа да се усмихвам на минувачите с надеждата броя на тези които ми отвръщат да се увеличи.

Усмихни се

от Дамян Атанасов


Човеко, в отчаяние недей изпада,
на тъгата недей се поддава.
Тя е зла прокоба,
на душата е подкова.
Изправи глава, очи вдигнии
сълзи не проливай ти.
Защо трябва в страдание да се обгръщаш,
а не красотата на света да прегръщаш?Хайде, усмихни се,
за нищо не грижи се.
Сега подавам ти ръка,
а ти свирни си с уста.
Възпей златиста есен
и запей щастлива песен.
Днес своя нов живот заживя
и като птица свободна полетя