Блог за традиционна и нетрадиционна култура

Стилът постмодернизъм и „Гадни копилета” на Тарантино

В свободната енциклопедия „Уикипедия” откриваме следното определение за постмодернизма: „Постмодернизъм както се разбира от самото му наименование (пост, от латински post- след + модернизъм) е течение, концепция, философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм, постмодернизъм е "след и контра модернизъм", постмодернизмът е също така и структурализъм. За постмодернизма понякога се говори и като за постструктурализъм. Постмодернизмът е тясно свързан с психоанализата, феминизма и изследванията на пола и рода (gender studies).”

От това определение става ясно, че постмодернизмът всъщност е синоним на новаторство, идейност и в същото време съдържателност и популярност. Постмодерното идва след модерното и е много трудно да се определи точният период на навлизане на този стил и вълна в изкуството, въпреки това той е много по-близък и разбираем за масите. Може да се каже, че постмодернизмът слага начало на суб-културата, на поп- културата, както и на масовизацията и консуматорството. Ако при модернизма досег до културното са имали мацина - тъй нареченият елит, то при постмодернзма изкуството става достъпно и комерсиално. Попаднах на една статия от XII-ти семинар на harta-bg.info в Копривщица, през май 2006 г, написана от Тодор Велчев - в нея авторът по много интересен начин разсъждава за вълната „постмодернизъм” и дава примери с размитите граници между реално и нереално, сериозно и несериозно, професионално и непрофесионално. „Модерното време стартира от общоприети християнски постулати за достойнството, способностите и ценността на човека, докато изходната точка на постмодерното е разпадът на авторитетите, отмяна на въпроса за абсолютната Истина (поставян преди от авторитетите) и схващането за човека като социална единица.”Постмодерните времена поставят под общ знаменател сериозните творби и кича.

„Всичко се забърква в една вездесъща буфонада; в родния български контекст, всичко се превръща в "чалга"! Налице е процес, който покойният наш философ Асен Игнатов сполучливо нарича "все по-опасното духовно плебеизиране на света".

И колко близко звучат тези разсъждения до класическите определения за литературните посмодерни творби. Едно такова определение е публикувано в книгата на проф. Вера Найденова – „ Съвременният киносвят” : „Идеалният постмодернистичен роман трябва да преодолее спора между реално и нерелно, формално и съдържателно, частна и ангажирана литература, проза за елита и проза за тълпата.”

„Плебеите” на днешното общество са лишени от духовни идеи, те са прагматични и са са се пуснали като свободно плаващи предмети в бурния поток на информационната ера. Масовизцията и липсата на духовност води до лишени от идентичност хора и други изолирани от това общество. Отново ще цитирам статията на Тодор Велчев : „Неувереността и несигурността, която изпитват постмодерните хора, води до накъсване на обществото на почти изолирани групи, в някоя от които трябва да намериш душевен уют.”

Ярък пример за постмодернизъм е Куентин Тарантино, който е майстор в ироничното смесване на ниски жанрове. Един от водещите критици в културния отдел на вестник „Капитал” - Янко Терзиев, определя последният филм на Тарантино- "Гадни копилета" като: „ интелигентно забавление за посветени в собствената му религия”.

Тарантино е типичен съвременен режисьор, който толкова умело забърква сериозните теми с комичното в живота, че докато гледаш негов филм можеш постоянно да сменяш настроенията си, реакциите си и душевните състояния. Когато гледах „Гадни копилета”, ту изпитвах ужас, ту тъга, ту изпадах в истеричен смях, а на моменти бях потресена от кървавите гледки. Зрелищен филм, наситен с хумор, но в същото време засягащ една от най-сериозните теми въобще.

Всъщност мисията на Тарантино винаги е била постмодернистична. В подкрепа на това мое твърдение ще цитирам и една статия, която намерих в един руски сайт за кино: „...неговата мисия е деконструкция на митове. Той поставя често срещани сюжети в контекст, където стават смешни, и по този начин ги разрушава. А в полето на интертекстуалността между разнородни сюжети неминуемо възникват и нови символи. В това е същността на постмодернизма – ако в някой дискурс се въведат несвойствени за него елементи, сюжетът става смешен, а митът, основан на него престава да действа на душата на зрителя. Това важи както за литературата, така и за киното.”

Във филма на Тарантино „Гадни копилета” , Брад Пит с наслада издълбава свастика върху челото на главния лош с огромния си нож за мечки, после се отдръпва и с преценяващия поглед на художник, ударил последния щрих, казва: "Май това ще е моят шедьовър!" Авторът на статията във вестник „ Капитал” е на мнение, че след последния кадър на пародийната си военна мистерия "Гадни копилета" (Inglorious Basterds) Тарантино е в правото да каже същото. „Това е най-личният му, зрял и забавен филм от "Криминале" насам; връщане към енергията на думите да създават съспенс и живи (не непременно приятни) характери като в "Глутница кучета".”

В статията от вестник „Капитал” откривам и интересна история за подготовката на снимките и възникването на идеята. Това е най-дълго отлежавалата идея на Тарантино. Авторът разказва, че режисьорът се хванал на бас с приятеля си Роджър Ейвъри, че някога ще направи голям филм с нацисти още докато продавали касети в Manhattan Video в Лос Анджелис в средата на 80-те. Изгледал е твърде много филми, в които нацистите са униформени карикатури и лесно пушечно месо. Но всички имали една обща слабост - били предсказуеми още след първия кадър, героичната мисия накрая винаги успявала, а Хитлер се самоубивал в бункера си без никакъв спектакъл.

В лентата на Тарантино въпреки 150-те й минути няма и секунда скука. Разделен е на 5 отделни глави, които могат да се гледат и като самостоятелни новели, постоянно се коментират акценти и езици, има буквално игра на думи и асоциации в най-съспенсовия момент. Първата новела започва върху музика на Мориконе и с надпис "Имало едно време в окупирана от нацистите Франция...", което бързо прекратява претенциите за всякаква историческа правда. Следва половинчасов дуел с думи, сравним с разговорите около Мадона и правото на сервитьорките на бакшиш от началото на "Глутница кучета". От едната страна е френски фермер, когото заварваме да сече дърва. От пътя в далечината се задава кавалерията (в случая мотоциклетите) на лошите. Времето е сгъстено, готово всеки момент да тръгне по нотите на Мориконе (цялата музика е от предишни филми от леките жанрове). Срещу фермера е детективският мозък на Третия райх, известен като "Ловеца на евреи", с обноски на отегчен аристократ и перфидност на всевиждащ дявол.

Играта е на орел и мишка, орелът благосклонно оставя най-красивата от жертвите му да избяга - единствената оцеляла дъщеря (Мелани Лоран) на избитото (но не в кадър, насилието Тарантино е запазил само за нацистите) еврейско семейство.

След няколко години и през една глава тя е собственичка на киносалон в стил ар деко в Париж. Гьобелс избира точно в него да е премиерата на последния му пропаганден филм за герой-снайперист, играещ самия себе си, на която ще присъства и Хитлер. Самият снайперист е голобрад симпатяга (Даниел Брюл от "Сбогом, Ленин"), който се влюбва в момичето. Но в нейната глава е само отмъщението, планирано с чисто филмови средства - запалима лента, киномашина, заключени врати на салона. В паралелен сюжет "копилетата" на Брад Пит водят индианска война с германците и свалят скалпове в едър план. В още по-паралелен сюжет английски командос, бивш кинокритик (Михаел Фасбендер) и немска филмова звезда, двойна шпионка (Диане Крюгер) готвят свой атентат в същия киносалон.

Правете кино, не война - това е лесното послание на "Гадни копилета". Животът е несъвършен, историческите развръзки още повече, затова се доверете на киното - то ще ви създаде мечтаната реалност. И тя ще е толкова по-впечатляваща, интелигентна и секси от другата, че няма никакво значение дали е истина или не. Тарантино е направил това, което може най-добре - населил е един бутафорен жанр с герои от плът и кръв. Забавлението му е да подвежда очакванията ни - нищо не свършва така, както предполагаме. Разделя се с героите си с един замах, като се хили зад кадър точно когато сме ги взели насериозно. Всичко е само една изящна жанрова шега - почти като самия живот.